— Какво е станало с Дакен?
— Момчето направило куп поразии — мрачно поклати глава домакинята. — Може би е вярвал в правотата си, но в един момент разбрал на какви хора е поверил тайните на дядо и изпаднал в дълбока депресия. Свършил като Юда, с примка на шията.
— Каква е връзката между Фулканели и архитекта? — попита Бен. — Домът на Гарвана?
— Корбю и дядо ми са били близки приятели — отвърна Антония. — И двамата са преки наследници на катарите. Когато Фулканели открил тайния храм и катарските съкровища, той споделил тайната с Корбю. Къщата е построена година по-късно, за да пази храма и несметното богатство в него. Кой би допуснал, че една модерна вила може да крие входа към свещения храм?
— Фулканели е живял тук с теб и майка ти, така ли?
— Майка ми заминала да учи в Швейцария. Дядо живял тук до хиляда деветстотин и трийсета година, когато мама се върнала с новия си съпруг. По това време Фулканели вече бил спокоен, че враговете са изгубили следите му. Той поверил охраната на съкровището на мама и изчезнал. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — По тази причина аз никога и не го видях. Той притежавал неспокоен и вечно търсещ дух. Вярвал, че винаги има какво още да научи. Според мен е заминал за Египет, където е люлката на алхимията.
— Но по онова време трябва да е бил доста възрастен — отбеляза Бен.
— Бил е осемдесет и пет-шест годишен, но не изглеждал на повече от шейсет. Портретът, който вероятно си видял, е рисуван малко преди да изчезне. Аз съм родена по-късно, в края на хиляда деветстотин и четирийсета година.
Бен смаяно вдигна вежди. Жената срещу него изглеждаше много по-млада от шейсет и пет.
Антония забеляза реакцията му и устните й се разтеглиха в загадъчна усмивка.
— Когато пораснах, мама се премести да живее в Ница, а на мен беше поверена охраната на къщата. Тя вече наближава стоте, но все още се чувства добре… — Замълча за миг и добави: — Но от дядо нямахме никакви новини. Според мен той избягваше да контактува с нас, защото се страхуваше, че враговете му ще го открият.
— Това означава, че нямаш представа кога е починал, така ли?
— Защо мислиш, че е починал? — усмихна се тя. — Може би още е жив и здрав, някъде…
— Вярваш, че е удължил живота си благодарение на тайнствения еликсир?
— Съвременната наука няма отговори на всички въпроси, Бен. Тя все още обяснява една съвсем малка част от вселената. — Очите на Антония настоятелно се впиха в неговите. — Ти се изложи на многобройни опасности, за да се сдобиеш с еликсира. Нима не вярваш в неговата сила?
— Не знам — колебливо отвърна Бен. — Искам да вярвам може би защото се нуждая от това. — Извади от раницата си дневника на Фулканели, тетрадката на Райнфелд и копието на разпятието кинжал и ги положи върху масата. — Тези неща са твои, мястото им е тук… — Замълча за момент, после с въздишка попита: — А сега какво?
— В смисъл? — сбърчи вежди Антония.
— Ще мога ли да взема еликсира? Дали пазачът ще позволи на търсача да отнесе шишенцето? Или следващият патрон на маузера е предназначен за мен?
В очите й проблеснаха весели искри и тя изведнъж заприлича на портрета на дядо си. Ръката й легна върху тежкото оръжие на масата.
— Това е пистолетът на дядо. Оставил го на майка ми, за да се защитава, ако враговете се доберат дотук. Но той не представлява заплаха за теб, Бен. Дядо ми винаги е вярвал, че някой ден ще се намери човек, който ще дешифрира кодовете и ще открие тайната. Човек с чисто сърце, който ще я запази от нечисти помисли.
— Ако аз съм този човек, значи рискуваш много — отвърна Бен. — Как можеш да бъдеш сигурна, че сърцето ми е чисто?
— Ти мислиш единствено за онова дете — погледна го нежно Антония. — Виждам го по очите ти.
Рим
Процесията от полицейски автомобили без отличителни знаци бавно си проби път сред пищната зеленина на градината и спря на площадката пред входа с белите колони.
Изправен до прозореца на кабинета си, архиепископ Масимилиано Узберти гледаше как полицаите с мрачни и решителни лица слизат от колите, отстраняват прислугата и тръгват нагоре по стълбите. Очакваше ги.
„Gladius Domini“ понесе тежък удар в резултат от усилията на един-единствен човек, Бен Хоуп. Въпреки силната си омраза към него Узберти изпитваше и нещо като възхищение. Никога не беше допускал, че ще бъде надхитрен по толкова категоричен начин. Впечатляващо, въздъхна той.