Вече започваше да съжалява за поетия ангажимент. Ако не бяха онези двеста и петдесет хиляди лири стерлинги от парите на Феърфакс в сметката му, положително щеше да се закълне, че някой си прави лоши шеги с него. Би трябвало още сега, в този миг, да излезе от огромната катедрала, да хване първия самолет за Англия и да върне парите на стария глупак.
Не, той не е стар глупак, веднага се поправи Бен. Той е отчаяният дядо на едно умиращо момиченце.
Рут.
Бен прекрасно знаеше защо е тук.
Седна да събере мислите си на една от дървените скамейки. Наоколо, на голямо разстояние един от друг, седяха още няколко богомолци. Отново разтвори книгата на Фулканели, пое си дълбоко дъх и извика в съзнанието си всичко, което беше успял да научи до момента.
Уводната част на „Загадките на катедралите“ беше добавена по-късно от един от последователите на Фулканели. В нея се споменаваше, че през 1926 г. алхимикът поверил някакъв материал (неизвестно какъв) на един от своите помощници, след което изчезнал безследно. Впоследствие много хора се опитвали да открият майстора алхимик, като в издирването се включила дори и международна разузнавателна агенция.
Да бе, как не. Това го пишеше и в повечето интернет сайтове, които беше прегледал. В тях се предлагаха още няколко версии на загадката „Фулканели“, които варираха според посещаемостта на сайта. Според някои Фулканели никога не бе съществувал, според други той бе обобщен образ на няколко различни индивиди и се бе превърнал в емблема на някакво тайно общество или братство, отдадено на окултизма. Трети поддържаха версията, че той все пак е съществувал. В един сайт се споменаваше, че Фулканели е бил забелязан в Ню Йорк няколко десетилетия след мистериозното си изчезване, когато би трябвало да е надхвърлил стоте.
Бен не повярва на нито едно от разнообразните предположения, тъй като всички те бяха лишени от здрава логика. Как бе възможно да са го забелязали в Ню Йорк, след като никой не разполагаше със снимката му? Нещата бяха безкрайно объркани. В тях съществуваше само един общ и очевидно неподлежащ на съмнение факт: никъде не се споменаваше за ръкописа на Фулканели.
Бен не забеляза нищо особено по време на обиколката си из „Нотр Дам“, но в замяна на това почти веднага след влизането си в катедралата забеляза, че го следят.
Мъжът, който го правеше, не беше особено добър. Държеше се прекалено предпазливо и правеше всичко възможно да остане незабелязан. В един момент надничаше през рамо от далечен ъгъл, а в следващия вече седеше на някоя от дървените скамейки, скрил пълното си лице зад отворен молитвеник. Ако вместо това със смутена усмивка бе помолил Бен да го упъти, положително щеше да изглежда по-малко подозрителен.
Бен разглеждаше фриза на близката стена, тялото му беше спокойно и отпуснато като на всеки турист, наслаждаващ се на красивата катедрала. Но през цялото време държеше под око преследвача си. Кой бе той? Защо го дебнеше?
В подобни ситуации Бен предпочиташе да действа открито. Ако забележеше, че някой го следи, най-често отиваше право при него и го питаше какво иска. Две бяха задължителните условия за тази цел: да притисне преследвача си на някое усамотено място и да го лиши от всякаква възможност за бягство. След което го изстискваше като лимон. Степента на натиска зависеше от реакцията на преследвача. Бен беше убеден, че аматьор като този на скамейката щеше да се огъне още при първия натиск.
Насочи се към вътрешния ъгъл на катедралата, близо до олтара. Оттам започваше спираловидно каменно стълбище, което водеше нагоре към кулите. Той се заизкачва по него и малко преди да се скрие зад първия завой, се обърна и регистрира нервната реакция на преследвача си. Продължи спокойно нагоре и не след дълго стигна втората галерия, от която се излизаше на тясна каменна пътека. Покривите на Париж останаха далеч долу, а самият той се озова в компанията на кошмарни гаргойли, демони и таласъми, охраняващи храма от зли духове.