— Късно е — изхлипа тя и сведе поглед към покривката. — Тази вечер няма да се прибера с теб, Люк.
10
Очакванията на Бен не се оправдаха изцяло. За него думата „лаборатория“ се свързваше с представата за просторна и светла зала, пълна с модерна апаратура. Получените по телефона указания, които го отведоха до стара жилищна сграда в центъра на Париж, само увеличиха учудването му. Асансьор нямаше, а ограденото с парапет от ковано желязо стълбище го отведе до тясна площадка на третия етаж, от двете страни на която имаше очукани врати. В ноздрите го удари миризмата на влага и застоял въздух. Преди да натисне звънеца, той внимателно провери номера над една от вратите. Миг по-късно кльощав къдрокос младеж с болезнено бледо лице го въведе в малък апартамент.
Младежът почука на врата с матирано стъкло, на което пишеше ЛАБ. Отвътре прозвуча женски глас с американски акцент, който ги покани да влязат. Лабораторията се оказа преустроена спалня. Работните маси се превиваха под тежестта на десетина компютри, а полиците бяха задръстени от тежки книги и дебели папки. Около умивалника бяха струпани части от стара апаратура, над масичката с микроскопа бяха подредени епруветки и колби. Зад малкото бюро седеше млада жена на около трийсет години, облечена с бяла престилка. Медночервената й коса беше стегната на кок, който й придаваше сериозен вид. Беше достатъчно привлекателна, за да не употребява грим. Единственото й бижу бяха чифт обеци с малки перли.
При влизането на Бен тя вдигна глава и се усмихна.
— Търся доктор Райдър — рече той.
— Вече го открихте — изправи се тя и непринудено добави: — Моля, наричайте ме Робърта.
Стиснаха си ръцете. Тя го гледаше внимателно, вероятно очаквайки да чуе обичайното „О, докторът бил жена“, или „Господи, колко красиви са станали учените напоследък“ — реплики, които все още я дразнеха. Същото чуваше и когато мъжете научаваха за черния й пояс по карате шотокан. Най-често „О, в такъв случай трябва да внимавам!“ или други подобни глупости.
Но лицето на новодошлия беше напълно безизразно. Той спокойно прие поканата да седне и я погледна в очите. Интересно. В него нямаше нищо, което да се свързва с представата й за типичния англичанин: розови бузи, бирено коремче, безвкусно облекло или старателно зализана върху плешивината коса. Мъжът срещу нея беше висок около метър и осемдесет и изглеждаше небрежно-елегантен в джинсите и лекото сако над черната риза с якичка. Беше слаб, но мускулест. На пръв поглед изглеждаше с пет-шест години по-възрастен от нея. Беше загорял като човек, който живее на юг, гъстата му руса коса беше избеляла от слънцето. Тя харесваше този тип мъже. Впечатлението й разваляше единствено хладният поглед на светлосините му очи и безстрастното изражение на лицето му. Тя изпита леко неудобство.
— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете — рече той.
— Асистентът ми Мишел каза, че работите за „Сънди Таймс“.
— Точно така. Пиша материал за една от притурките ни.
— О, така ли? С какво мога да ви бъда полезна, мистър Хоуп?
— Бен.
— Добре. Какво мога да направя за вас, Бен? Между другото, нека ви представя Мишел Зарди, който е мой асистент и близък приятел. — Жената махна с ръка към младежа, който влезе в стаята и пристъпи към висока купчина с папки.
Бен се обърна и го поздрави на перфектен френски за голямо учудване на Робърта.
— Тъкмо мислех да правя кафе — усмихна се тя. — Какво ще кажете?
— Благодаря, с удоволствие. Черно, без захар. Ще ми позволите ли да проведа един телефонен разговор?
— Разбира се. Мишел, кафе?
— Non, merci. Трябва да отскоча до магазина, за да взема малко риба за Лютен.
— Твоята котка се храни далеч по-здравословно от мен — засмя се Робърта и се зае да зарежда кафеварката.
Бен извади мобилния си телефон и набра номера на Лорио — издателят, за когото беше споменал професор Роуз. Насреща се включи гласова поща. Той остави името и номера си.
Мишел излезе, оставяйки ги сами в малката лаборатория.
— Значи искате да си поговорим за алхимията, така ли, Бен? — попита Робърта, отпивайки от горещото кафе. — Как научихте за мен?
— Чух за вас от професор Джон Роуз, който преподава в Оксфорд. Той има представа за вашата работа и смята, че можете да ми помогнете. — Бен замълча за миг, после излъга: — Разбира се, приносът ви за моята статия ще бъде отбелязан.