Резкият звън на телефона я накара да подскочи. След няколко сигнала се включи телефонният секретар. Познатият глас на Мишел изрече стандартния поздрав, последва продължителен сигнал и машината се включи на запис.
Робърта напрегнато слушаше гърления глас, който говореше на френски.
— Обажда се Саул. Докладът ти е получен, планът вече е в ход. Довечера ще се погрижим за БХ.
Какво става, за бога? Какъв доклад? С кого е в контакт Мишел? Нима и той, довереният помощник и приятел, се беше забъркал в тази работа? Планът вече е в ход. Раменете й потръпнаха от ужас.
Седна пред компютъра и кликна два пъти върху иконата на електронната поща. Започна да проверява изпратените имейли, главата й се замая. Не след дълго откри дълга колона имейли, маркирани като доклади с последователни номера. Най-старият беше отпреди няколко месеца, а последният беше изпратен съвсем наскоро. Интервалът между тях беше един и същ — две седмици. Робърта кликна върху номер 14, очите й пробягаха по текста.
— Какъв гаден плъх си ти, Мишел! — гневно възкликна тя.
Докладът точно описваше последните й научни открития, включително резултатите от експеримента с мухите в стъкленица А.
— Какво целиш, по дяволите?
Отвори последния имейл, изпратен само преди час. Към него имаше прикачен файл, но тя прочете първо текста: Днес, 20 септември, вторник, беше проведена среща с английския журналист Бен Хоуп. Робърта поклати глава и кликна на прикачения файл. Той се оказа запълнен с дигитални снимки. Отвори ги последователно.
Всички те документираха днешната й среща с Бен Хоуп в лабораторията. Те можеха да бъдат дело само на един човек — Мишел, който очевидно беше използвал камерата на мобилния си телефон, докато се преструваше, че рови из папките.
Довечера ще се погрижим за БХ, потръпна тя. Беше съвсем ясно за кого става дума.
Изведнъж вдигна глава и замръзна на място. Някой идваше. Миг по-късно издрънчаха ключове, вратата се отвори. Робърта светкавично приклекна зад близкото канапе и затаи дъх. До слуха й достигна познатото подсвиркване на Мишел, придружено от стъпките му по коридора.
В следващия миг той влезе в стаята, продължавайки да си подсвирква, и започна да вади продуктите от торбичката в ръцете си. После пристъпи към телефонния секретар и прослуша последното съобщение. Робърта надникна иззад облегалката на канапето, защото много й се искаше да види лицето му, докато слушаше съобщението на Саул. Но Мишел само кимна, без да покаже никакви чувства.
Гаден предател, помисли си тя. Не можеше да повярва, че това е Мишел, на когото беше имала пълно доверие. Изведнъж й се прииска да скочи и да го стисне за гушата, но предпазливостта й надделя.
Ами ако е въоръжен? Или е по-добър от нея? Мишел очевидно имаше опасни приятели. Вероятно щеше да се окаже, че съвсем не е толкова отстъпчив и добродушен, за какъвто й се представяше. Не, пряката конфронтация бе лоша идея.
Мишел изтри съобщението от касетата, промърмори „каква жега, господи“ и отиде да отвори прозореца в другия край на стаята. После извади от торбичката кутийка бира и блокче шоколад, седна на един стол и включи телевизора с помощта на дистанционното. Избра канал с анимационни филми и отпи глътка бира.
Робърта моментално прецени, че това бе нейният шанс. Изпълзя иззад канапето. Трябваше да се добере до отворения прозорец и да изскочи през него, докато домакинът зяпа анимационни филмчета.
Но едва изминала няколко сантиметра, тя се закова на място от острия вик на Мишел:
— Хей, какво правиш тук?
Младежът се надигна от стола, а тя остана на място, с наведена глава. Пипнаха ме!
— Аха, значи си дошла оттам — смекчи се тонът на Мишел.
Объркана и озадачена, Робърта бавно вдигна глава.
Мишел се насочи към компютъра в дъното.
— Ела тук, миличка. Ах ти, лошо коте!
Пухкавата бяла котка беше скочила на масичката и ближеше чинията с недовършената храна. Мишел я взе в ръце и започна да я гали. Котката измяука, изтръгна се от прегръдката му и избяга от стаята. Той извика, лапна одраскания си пръст и хукна след нея.
— Лютен, спри! Веднага се върни, чуваш ли?
Робърта скочи, прекоси на пръсти малкия коридор и безшумно отвори входната врата. В следващия миг беше навън. Зад гърба й долетя гневният глас на Мишел, който продължаваше да хока котката.