— Рут! — извика той. — Върни се!
Момиченцето вдигна ръце и направи фуния пред устата си.
— Ела и ме намери! — усмихнато извика то, после се обърна и изчезна в лабиринта.
Момчето хукна след нея, но нещо не беше наред. Вместо да намалява, разстоянието до високите каменни стени започна да се увеличава.
— Спри, Рут! — отчаяно извика той. — Не ме оставяй!
Продължи да тича, но земята под краката му изведнъж се превърна в дълбок и мек пясък, който го дърпаше надолу. Пред него се появи висок мъж с развяваща се бяла роба, който му препречи пътя. Главата на момчето стигаше едва до кръста му и то се почувства дребно и безпомощно. Заобиколи непознатия и продължи да тича към входа на лабиринта — точно навреме, за да зърне Рут, която изчезна зад близкия завой. Тя вече не се смееше. Миг преди да изчезне, се обърна и го погледна. По лицето й се стичаха сълзи.
Появиха се още мъже с бели роби и черни бради, които се струпаха около него. Те му крещяха на неразбираем език и оцъклените им очи странно блестяха на мургавите им лица. Той отчаяно се бореше, но брадатите мъже го държаха в желязна хватка, без да му позволяват дори да помръдне.
Стисна чашата в ръката си, уискито опари гърлото му. Хоризонтът отвъд оловносивите вълни, които се разбиваха в скалите на залива, бавно порозовяваше.
Вратата се отвори и Бен обърна гръб на прозореца.
— Добро утро, Уин — поздрави той с крива усмивка. — Защо си станала толкова рано?
Икономката загрижено погледна чашата в ръката му, после очите й се преместиха към празната бутилка на масичката.
— Стори ми се, че чух гласове — промърмори тя. — Добре ли си, Бен?
— Събудих се посред нощ — призна той.
— Пак ли те измъчваха кошмари?
Той кимна, а Уини въздъхна и взе снимката, която лежеше редом с празната бутилка на масичката.
— Господи, колко е красива! — прошепна тя и прехапа устни, за да не се разплаче.
— Изтекоха много години, но тя все още ми липсва.
— На мен ли го казваш? — вдигна глава Уини. — Аз страдам за всички тях!
Той вдигна чашата и я опразни на един дъх.
— Стига с това пиене, Бен! — намръщи се Уини.
— А ти не ме поучавай, Уин!
— Досега си мълчах, но ти ставаш все по-зле и по-зле! — твърдо отвърна Уини. — Какво се случва с теб? След посещението ти при онзи човек нито ядеш, нито спиш! Я се погледни на какво приличаш! Да не говорим, че снощи бутилката беше пълна!
Бен се усмихна, наведе се и я целуна по челото.
— Извинявай, че ти се сопнах. Не искам да те огорчавам, но ти знаеш, че с мен се живее трудно.
— Какво иска от теб?
— Феърфакс ли? — попита Бен и отново се обърна към прозореца. Слънцето беше изскочило над хоризонта, лъчите му позлатяваха пухкавите облачета в небето. — Иска да спася Рут.
След тези думи изведнъж съжали, че чашата му е празна.
Изчака да стане девет и вдигна слушалката.
— Променихте ли мнението си относно моето предложение? — попита Феърфакс.
— А вие намерихте ли си човек?
— Не.
— В такъв случай приемам.
6
Бен подрани за срещата в Оксфордския клуб. Подобно на много бивши студенти на престижния университет, той беше пожизнен член на този клуб, сгушен в тясна уличка отвъд Корнмаркет, където от стотици години насам настоящи и бивши възпитаници на Оксфорд обсъждаха най-различни теми. По стар навик влезе през задния вход, който се намираше на тясна уличка до „Макдоналдс“. Показа поизтърканата си членска карта и за пръв път от двайсет години насам тръгна по тесните коридори.
Обзе го странно чувство. Не беше допускал, че кракът му отново ще стъпи на това място, в този град, с който бяха свързани само трагични спомени за живота, който бе планирал, а съдбата му беше отредила нещо съвсем различно.
Влезе в библиотеката и се огледа. Професор Роуз все още го нямаше. Старинната зала си беше все същата: с високи готически прозорци, продълговати маси за четене и дълги редици книжни полици под високия таван, с фрески със сцени от легендата за крал Артур.