Фелисия сигурно го бе изгледала уплашено, тъй като той сложи ръка на рамото й и каза успокояващо:
— Не се плаши. Няма защо да се тревожиш.
После лицето му помрачня и той добави:
— Просто изпълнявам неприятна задача. Ела, ще те черпя едно кафе. Зад ъгъла има едно приятно местенце.
Мъжът излъчваше дружелюбие и авторитет и тя автоматично го последва по Улицата на поляците, макар да не си спомняше наоколо нито едно кафене.
Внезапно той я спря в сянката на висока кооперация. В очите му се долавяха тъга и съжаление.
— Съжалявам — каза с нисък, спокоен глас. — Не е лесно да съобщиш подобно нещо. Вуйчо ти е убит.
Стомахът й се сви.
— Убит?!
— Да, докато работел. Още двама души в сградата били убити. В ужасен свят живеем.
— Във Варшава?
Мъжът сви рамене.
— Това не можеше да се случи преди. В старите дни. Хората тогава изпитваха прекалено голямо уважение. И страх.
В главата й се въртяха безброй въпроси, но тя не успя да сглоби смислено изречение. Накрая каза:
— Трябва да се прибера у дома.
Мъжът замълча за момент и се замисли. В очите му се появи различно изражение, но Фелисия не успя да го разтълкува.
— Не можеш да си позволиш да се прибереш у дома — отбеляза той намръщено. — А и какво те чака там? Полша никога не е била твоята страна.
Тъмен облак закри слънцето и тясната пуста улица стана мрачна и заплашителна.
— Мога да си позволя билет за автобуса — отговори тя внезапно ядосана.
— Не, не можеш — възрази той и я хвана за ръцете.
Беше силен. Сините му очи запламтяха настойчиво.
— Какво ти даде вуйчо ти? За да дойдеш тук?
Фелисия се опита да се освободи, но беше невъзможно. Той стискаше ръцете й прекалено силно.
— Пари… Две хиляди евро. Това беше всичко, което имаше.
— Не говоря за парите — изръмжа мъжът. — Парите не ме интересуват.
Притисна ръката си под гърлото й и я прикова към стената. Грабна калъфа с цигулката й с другата си ръка, бързо се наведе, отвори го и вдигна капака.
— Инструмент за просяци — изсумтя и метна цигулката на земята.
Последваха я смачкани партитури: падаха бавно като есенни листа.
— Какво ти даде?
— Нищо. Нищо…
Тя замълча. Мъжът бе изхвърлил лъка и последното й парче колофон и сега държеше единствената й резервна струна. Отдръпна ръката си от гърлото й, но преди Фелисия да побегне, я бутна назад и я удари силно в корема. Дъхът изскочи със свистене от дробовете й. Сълзи от болка, ярост и страх напълниха очите й.
Когато започна да се съвзема, видя, че мъжът е усукал струната в примка. Нахлузи я през главата й и я стегна около врата й.
— Горкото малко загубено момиченце — прошепна в ухото й. — Няма дом. Няма приятели. Няма бъдеще. За последен път — какво ти даде?
— Нищо. Нищо…
Струната започна да се затяга. Фелисия усети собственото си дишане, кратките мускулни действия, които винаги бе приемала за даденост. Лицето на мъжа се уголеми пред очите й. Усмихваше се. Внезапно тя осъзна, че това е резултатът, към който се стреми.
После усмивката му се стопи. Ниско животинско ръмжене изскочи от устата му. Тялото му се свлече към нея, а през стиснатите му зъби бликна струя карминена кръв. Фелисия завъртя глава, за да избегне червения поток, който вече течеше по брадичката му, и задърпа струната. Разхлаби примката и я измъкна през главата си.
Нещо отметна мъжа със сивия костюм настрани. Просякът стоеше пред нея. В дясната си ръка държеше дълъг остър нож, омазан с кръв.
Пусна го и й протегна ръка.
— Ела с мен. Трима от хората му са в една кола зад ъгъла. И няма да чакат дълго.
— Кой си ти? — попита тя задъхано.
На ъгъла се появи кола и започна да завива, но в тясната улица маневрата беше сложна. Облакът се отмести от слънцето. Ярка, заслепяваща светлина обля района. Фелисия чу ядосани гласове на полски и на някакъв друг език.
— Ако останеш тук, ще умреш — настоя просякът. — Също като вуйчо ти. И като майка ти и баща ти. Ела с мен…
Тя се наведе, взе цигулката и лъка и ги набута в калъфа заедно със смачканите партитури. Двамата побягнаха.
Просякът бе паркирал скутера си зад ъгъла. Чисто нова лилава „Веспа“ с лепенка от агенция за коли под наем. Фелисия се качи автоматично, стиснала здраво калъфа, а просякът подкара бързо из тесните улици, за да избяга от колата зад тях.
Не беше лесно. Фелисия завъртя глава назад и видя как колата подскача по паважа — следваше ги упорито. Девойката познаваше района добре. Беше един от любимите й заради неочакваните гледки и вековните сгради, някои останали още от времето на Цезар.