Мъжът излезе от банята, издокаран в тъмен делови костюм с бяла риза и елегантна вратовръзка от червена коприна. Не беше на повече от четиридесет, хубав, с вид на италианец, с леко жълтеникава кожа, гладко обръснат. Имаше тъмни проницателни очи и дълга коса, мокра от душа, сресана назад, черна и изпъстрена със сребристи нишки. Лицето му изглеждаше по-набръчкано, отколкото би трябвало, сякаш го тормозеше силна болка или страдаше от някакво заболяване. Държеше телефон.
— След един час, Джоана, отиваме на летище „Фиумичино“. На гишето на „Алиталия“ за първа класа те чака билет. Ще им покажеш паспорта си и ще отидеш право в чакалнята. Ще се срещнем там. През цялото време ще съм зад теб. Не спирай. Не ме поглеждай. Не ме познаваш, докато не кацнем и не се приближа до теб.
— Къде отиваме?
Той се замисли, сякаш се чудеше дали да отговори.
— Първо в Ню Йорк, после във Вашингтон. Трябва да знаеш това. Как иначе можеш да се прибереш у дома от Италия?
Тя не отговори.
— Къде живееш, Джоана?
Фелисия погледна етикета на куфара.
— На Фримонт Авеню 121, Балтимор. А ти?
Той се усмихна широко. При други обстоятелства сигурно щеше да го хареса много.
— Не е твоя работа.
— А как се казваш?
Той не отговори, но продължи да се усмихва. Фелисия бързо пристъпи до втория куфар и вдигна етикета.
Беше празен. Мъжът се засмя. Тя се зачуди дали смехът му е приятен, или жесток.
— Как да те наричам?
Театрален жест: той залепи пръст на зачервената си от бръсненето брадичка, вторачи се в тавана и каза:
— Засега можеш да ме наричаш Фауст.
3.
Джеймс Грейди
Самолетът се снижи в нощното небе и кацна на летище „Дълес“ във Вашингтон с двадесет и девет минути по-рано и четиридесет и седем минути, преди Харолд Мидълтън да убие ченге.
Веднага щом колелата се затъркаляха по пистата, Мидълтън прати съобщение на дъщеря си.
Тя не бе отговорила на обажданията му от Европа, а щатската и градската полиция вероятно щяха да се отнесат с безразличие към защитата на младата двойка само защото нервен баща се е обадил от Полша. Ченгетата от предградието бяха скептично настроени към обещанията му, че полската полиция и американските дипломати ще се присъединят към тревогата му веднага след като шефовете им се разберат кой с кого трябва да се свърже.
Текстовото съобщение на Мидълтън гласеше: „ЗЕЛЕНИЯ ФЕНЕР2 ЕВАК ШОТЛАНДИЯ“.
„Зеления фенер“: бившата му съпруга Силвия се подиграваше на семейната му система от шифровани думи, която трябваше да попречи на двукраки хищници да подмамят детето му, но малката Шарлот реши, че планът е страхотен, особено когато татко й позволи да избере за парола любимия си герой от комиксите.
„Евак“: Шарлот бе деветгодишна, когато екипът за военно разузнаване на Пентагона, където Мидълтън бе прекарал по-голямата част от кариерата си, проведе тренировка по евакуиране. Тя прие „Евак“ за мантра и само с лека ирония поизмени значението, когато навлезе в тийнейджърските години.
„Шотландия“: Когато Шарлот се омъжи, Мидълтън й позволи да използва къщата му за венчалната церемония, а той нае стая в хотел близо до „Капитол Хил“. Две нощи преди сватбата баща и дъщеря се напиха в хотелския бар, където тя го черпи със специално дестилиран малцов скоч. Оттогава двамата наричаха хотела „Шотландия“.
„Съобщението й казва какво да направи — помисли Мидълтън. — Къде да отиде. Както и че наистина съм аз.“
Ако го получеше.
Знакът за предпазните колани изгасна и Мидълтън скочи на пътеката между седалките. Преметна през рамо каишката на мекото си куфарче, за да остави ръцете си свободни. Нямаше представа къде е останалата част от багажа му, но не му пукаше. В куфарчето бе работата му, лаптопът и тоалетните принадлежности, които охраната на летището му бе позволила да вземе в самолета, както и екземпляр от „Чужденецът“ на Албер Камю.
Тъкмо преди да стигне до вратата на самолета, двойка от първа класа се набута пред него. Жената, която вероятно бе изглеждала чудесно преди десет години и милион намръщени гримаси, притискаше кутия за бижута към подозрително твърдите си гърди. Съпругът й се присъедини към нея с тъжен поглед.