„О, Леонора, поне се опитай да се усмихнеш.“
Другите Доброволци често й повтаряха това и точно защото работата им осигуряваше прекалено редки поводи за усмивки, тя се опитваше. Направи го и сега. Любезна усмивка за кокалестия рус мъж, който слезе от джипа. Той й се усмихна в отговор и отупа шапката си в бедрото си, за да отърси праха. После свали очилата си. Е, поне бе добре възпитан.
— Леонора Тесла? Аз съм Гюнтер Шмит.
Говореше с мек акцент, който тя не можа да определи. Не беше немски, но пък нямаше закон, който да определя, че ако носиш немско име, трябва да си израснал в Германия. Нали точно по тази причина европейските граници се преминаваха толкова лесно, което всички смятаха за нещо добро.
Здрависаха се. Ръката на Шмит беше мека и месеста, подходяща за човек, който разпределя пари иззад бюрото си.
— Пътували сте дълго — каза Леонора. — Седнете. Ще ви донеса нещо за пиене.
Посочи му стол върху твърдата глина под навеса, но той я последва вътре. „Ще се научи“, помисли си Леонора. В Африка закритите помещения, макар и сенчести и привлекателни, никога не бяха по-хладни, отколкото навън.
Все така усмихнат, Шмит се отпусна на един от грубите плетени столове до очуканата маса. Тя му подаде бутилка оранжада. В колиба без електричество, разбира се, нямаше хладилник, но тя бе научила африканския номер да държиш бутилките в дупка в глинения под, благодарение на което бяха сравнително хладни.
— Ще ни е по-удобно навън — предложи тя, опитваше се да се държи мило с натрапника.
— Не — възрази той. — Бих предпочел да остана тук, Леонора.
Тя настръхна от странния начин, по който произнесе името й, но погледът му бе мил. Тя сви рамене, избърса челото си с носна кърпа и се настани до него.
— Отдавна ли живееш тук? — попита Шмит, след като отпи от бутилката.
— Не. Никъде не живея дълго. Работата ми ме отвежда на много места.
— Това обяснява… простотата.
— И все пак моите вещи, колкото и да са малко, са много повече, отколкото на жените от програмите ни. Когато си починете, ще ви заведа да видите пещта. Ще трябва да пообиколим доста днес, ако искате да сте наясно с цялата ни работа.
Надигна се, обърна се и протегна ръка към ключовете от джипа, които висяха на една кука на вратата.
— Не. Мисля, че ще останем тук, Леонора.
Тя се завъртя рязко. Усмивката и милият поглед си бяха на мястото, но ръката му държеше пистолет, насочен към нея.
„Спокойствие, Леонора. Запази спокойствие.“
— Какво искате?
— Къде е Харолд Мидълтън?
Сърцето на Тесла, което вече биеше лудо, се сви, но тя отговори равнодушно:
— Харолд? Откъде мога да знам?
Шмит не каза нищо. Пистолетът леко помръдна, сякаш търсеше по-добър ъгъл.
— Не е ли в Америка? Във Вашингтон? Нали там живее? — продължи тя.
— Ако беше във Вашингтон, аз щях ли да съм тук? — логично отвърна Шмит.
— Ами… не съм се чувала с него почти година.
— Не знам дали това е вярно, макар да съм сигурен, че евентуално ще разбера. Но няма значение. Независимо дали си се чувала с него, или не, знаеш къде би отишъл. Ако си има неприятности.
„Неприятности?“
— Не, не знам.
— Когато работехте заедно…
— Когато работехме заедно, щях да ви отговоря. Но не знам нищо за живота му сега. Преподава музика, но нямам представа къде.
Никой от двамата не бе помръднал, откак Тесла видя пистолета. Никой не помръдна и сега в настъпилата тишина. Лек ветрец разлюля листата на акацията зад колибата. По гърба на Леонора се стече тежка капка пот.
— Кой сте вие? Какво искате от Харолд?
Шмит се засмя.
— Предполагам, се чувстваш задължена да зададеш този въпрос, макар да знаеше, че няма да ти отговоря. Става дума за работата ви, Леонора.