— О, толкова много?
— Да. Много от тях били повредени, някои — напълно негодни, но други били практически недокоснати. Нямам големи познания в областта на книгите и картините, но съм учил музикална история в колежа, а от години колекционирам записи и партитури. Получих разрешение да отлетя там и да огледам.
— И какво открихте?
— О, беше зашеметяващо. Оригинални произведения на Бах и синовете му, Моцарт, Хендел, Вагнер. Някои от тях неизвестни. Взе ми се акълът.
— Ценни?
— Не можете да сложите цена на подобно откритие. Това е културна придобивка, а не финансова.
— Но все пак струва милиони, нали?
— Предполагам, че да.
— Какво се случи после?
— Докладвах за откритото на англичаните и на моя генерал. Той уреди с Вашингтон да остана там още няколко дни и да впиша в каталог всичко, което успея. Добра реклама, нали разбирате.
— Същото е и с полицейската работа.
Цигарата бе смачкана жестоко под пожълтял от никотина палец, сякаш Падло бе решил да се откаже от пушенето завинаги.
Мидълтън му обясни, че онази нощ отнесъл всички ръкописи, които могъл, в английския пост в Прищина и часове наред проверявал откритото и го вписвал в каталог.
— На следващата сутрин бях страхотно развълнуван. Чудех се какво още ще намеря. Станах рано, за да се върна…
Американецът се вторачи в меката жълта папка на бюрото на инспектора. После вдигна глава и чу думите на Падло:
— В църквата „Света София“.
— Знаете за това? — изненада се Мидълтън.
Инцидентът бе отразен в новините, но тогава светът бе съсредоточен върху настъпването на новия век, заплахата Y2K1 и края на света и Балканите бързо се превърнаха в история.
— Да, знам. Но нямах представа, че сте били там.
Мидълтън си спомни как вървеше към църквата и си мислеше, че сигурно е станал прекалено рано, тъй като никой от бежанците още не бе буден, дори и децата. Поспря за миг и се зачуди къде ли са британските часовои. Предният ден имаше двама пред църквата. В този момент един прозорец на втория етаж се отвори. Младо момиче с дълга коса, която закриваше половината му лице, се показа и извика:
— Зелена риза, зелена риза… моля… зелена риза…
Отначало не я разбра, но после загря. Момичето имаше предвид военната му униформа и викаше за помощ.
— Ужасно, нали? — меко попита Падло.
Мидълтън просто поклати глава. Инспекторът не го притисна за подробности, само попита:
— И Ругова беше отговорен за това?
Мидълтън не се изненада, че инспекторът знае за бившия командир от Армията за освобождение на Косово Агим Ругова, макар този факт да се разчу много по-късно, дълго след като Ругова и хората му избягаха от Прищина, а историята за „Света София“ затихна.
— Вече разбирам промяната в кариерата ви, господин Мидълтън. След войната сте станали следовател, за да го откриете.
— Нещо такова — усмихна се Мидълтън, сякаш с това можеше да заличи зловещите спомени от онази сутрин.
Беше се върнал в лагер „Броудстил“ и бе изкарал остатъка от службата си. През свободното си време се занимаваше с докладите на разузнаването за Ругова и многобройните други военнопрестъпници в района. У дома, в Пентагона, бе правил същото. Но работата на американската армия не бе да залавя престъпниците и да ги изправя пред съда и той не постигна голям напредък.
Когато се пенсионира, създаде малка фирма в Северна Вирджиния. Нарече я „Дебнене на военнопрестъпници“ и прекарваше дните си пред компютъра и на телефона, като издирваше Ругова и останалите. Свърза се с МНТЮ и редовно работеше с тях, но те и отделът за тактически операции към ООН бяха заети с по-едри риби като Ратко Младич, Назер Орич и други, замесени в клането в Сребреница, най-ужасното зверство в Европа след Втората световна война, както и със самия Милошевич. Мидълтън им предоставяше следи, но те често се проваляха. А той не можеше да забрави за „Света София“.
1
Според някои при настъпването на 2000 г. компютрите щяха да спрат да работят и да предизвикат световна криза и дори края на света. — Б.пр.