Начо се размърда, но продължи да хърка. Фелисия бавно закрачи из всекидневната. Очите й се спряха на пианото в ъгъла и тя отиде при него.
Прокара ръка по лъскавата черна повърхност, после бавно вдигна капака. Клавишите блестяха на меката светлина.
Внезапно в главата й се появи образът на баща й. Видя как дългите му пръсти пробягват по клавишите на старото пиано в дома им. По време на уроците им нейните малки ръчички се трудеха усърдно, за да му доставят удоволствие.
Баща й бе разочарован, когато Фелисия избра цигулката, инструмента на майка си. Може би му се струваше, че е предпочела нея пред него. Но не беше така. Тя го обичаше страхотно и сега ужасно й липсваше.
А когато той умря, вуйчо Хенрик зае мястото му.
Сълзите й потекоха. Не ги спря.
Седна и изсвири част от полузабравена песен. Пианото — „Ямаха“ — имаше прекалено остър звук, но това беше без значение. Музиката винаги я успокояваше.
Засвири „Малка нощна музика“, пиеса, която вуйчо Хенрик обожаваше.
Внезапно спря. Моцарт.
Разтърка лицето си с ръка. Замисли се за ръкописа на Моцарт, който й беше дал господин Ейб. Това ли беше причината Фауст да я доведе тук?
Хвърли поглед към Начо. Той я наблюдаваше с уморени очи.
Отиде бързо до спалнята на Фауст. Той бе казал, че е заключен на безопасно място в гардероба. Тя го отвори. Беше празен. Фелисия се обърна и видя черното куфарче, оставено на леглото до сака.
В него нямаше нищо, освен автоматичен пистолет, празен пълнител и екземпляр от „Ил Денаро“. Фелисия се вторачи в датата: вестникът беше отпреди четири дни. Тя го разгъна.
На леглото изпаднаха няколко пожълтели страници. Да, човек като Фауст би скрил безценен ръкопис на Моцарт на явно място, сложен във финансов вестник.
Фелисия внимателно събра страниците. В магазин „Ла Музика“, когато бе видяла ръкописа за първи път, не бе имала достатъчно време да го разгледа. Но сега се вторачи в него внимателно. Не можеше да сгреши черните знаци, избледнялото мастило, познатия подпис. И накрая, в левия ъгъл, видя дребен надпис: номер 28.
Сърцето й се разтуптя. Знаеше, че в каталозите са описани само двадесет и седем концерта за пиано на Моцарт. Много от оригиналите, които се бяха появили след войната, сега се съхраняваха в Ягелонската библиотека в Краков.
Откъде беше дошъл този?
И той ли бе причината за смъртта на вуйчо й?
Занесе ръкописа до пианото. Седна и внимателно подреди крехките листа пред себе си. После засвири.
Първите тактове бяха в ре минор. Налагаше й се да свири бавно, тъй като нужните технически умения надвишаваха нейните. Сърцето й заби от вълнение, когато си помисли, че тя вероятно е първата от векове, която свири тази пиеса.
Потеше се, когато стигна до края на първата част. И внезапно спря.
Мили боже! Каденца!
Вторачи се в нотите. Баща й й бе обяснявал, че Моцарт често вкарвал каденци — импровизирани сола — в музиката си. Но никога не ги записвал. Изпълнителите обикновено запълвали празните места със собствените си импровизации, като се опитвали да осъществят намерението на великия майстор.
Тя засвири каденцата. Но ушите й доловиха странни нехармонични звуци. Странни дисонанси и мотиви. Внезапно чу гласа на баща си, който й говореше, докато се упражняваше.
„При Моцарт, скъпа, музиката е толкова чиста, че и най-малката грешка изпъква като зловещо петно.“
Спря, протегнала пръсти над клавишите.
В тази каденца имаше нещо странно.
Ресторантът бе почти празен. Двама келнери стояха на дискретно разстояние зад червената завеса. От физиономиите им Мидълтън разбираше, че нямат търпение да се приберат у дома.
Но Фауст не бързаше за никъде.
— Значи никога не си подозирал нищо за ръкописа на Шопен?
Мидълтън не знаеше как да отговори. Все още му нямаше доверие.
Внезапно се сети за пътуването си до Балтимор с двамата наркомани, Трейси и Маркъс. Спомни си как ги накара да слушат речитатива на Шонберг и хапливата забележка на Маркъс, че какофонията звучала като сгрешени ноти.
А той самият му бе обяснил, че така е по-лесно да скриеш посланието си.
Колко ли трудно бе да вкараш шифър в математическата красота на Шопен?
— Веднага щом го видях, усетих, че нещо не е наред — каза Мидълтън. — Но го приех просто за лош фалшификат.