Улицата бе спяща и тиха. Само в прозорците на хотел „Харбър Корт“ се виждаха светлини. Бяло бмв бе паркирано под улична лампа. На около тридесет метра на юг, сгушена в сянката на стар дъб, бе спряла тъмносива кола с блестящ от дъжда капак и замъглени странични прозорци — колата на Коноли.
Скрит в сянката на близката сграда, Вукашин я наблюдаваше внимателно. Не можеше да се раздвижи преди нея.
След девет минути бе възнаграден за търпението си. Почти невидимото размърдване на колата му показа, че Коноли се настанява по-удобно. Все пак беше седяла в нея прекалено дълго.
Макар да би предпочел в колата да седяха Мидълтън или Фауст, или дори Камински, нямаше голямо значение кой бе вътре. Можеше да е невинен човек, очакващ любовницата си, или глупак, който спеше, замаян от евтино уиски. Трябваше да се справи с него. Не можеше да си позволи да го видят.
Вукашин се измъкна от сянката и тръгна към колата. Вървеше с леко олюляване, за да имитира походката на пияница.
Когато се доближи до колата, тя се размърда отново. Докато я подминаваше, чу лекия шум от спускането на прозорец — жената вътре искаше да го огледа по-добре.
Той реши да си поиграе.
Приближи се до колата с разперени ръце.
— Добър вечер, любезни господине, можете ли да ми дадете няколко долара и да ми кажете къде е най-близката автобусна спирка?
— Разкарай се — отвърна Коноли, съсредоточила мислите си върху Мидълтън и ръкописа.
Вукашин се приближи още повече.
— Безопасен съм, уверявам ви.
— Върви на майната си. Изчезвай.
Прозорецът се смъкна по-ниско и той видя бледо женско лице с къса медноруса коса.
— Ченге съм — заяви жената. — Разкарай се.
— Не искаш ли да пийнем? — попита той и бръкна в джоба си. — Имам бутилка „Руская“…
Видя как в очите й блесна разбиране, когато започна да вади пистолета.
„Знае — помисли си той доволно. — Знае, че не съм американец, нито пияница. Знае кой съм.“
А после, когато видя металическия блясък на насочения към главата й глок, знаеше, че ще умре.
Стреля бързо. Приглушеният гърмеж прозвуча като леко изпукване.
Улицата бе все така празна.
15.
Лий Чайлд
Влязоха през главния вход. Фауст отвори вратата и отстъпи настрани, за да направи път на Мидълтън. Добри маниери, етикет и ясен знак към персонала на хотела: аз съм гост, а този човек е с мен. Лека прегръдка — една ръка, държаща вратата, а другата — насочваща Мидълтън вътре. Общоприет жест, правен хиляди пъти дневно пред входа на хотела. Служителите вдигнаха глави, разбраха и отместиха очи настрани.
На четиридесет метра от двамата Вукашин не погледна настрани. Погледът му втренчено ги проследи до асансьора.
Асансьорът беше бавен, проектиран за сравнително ниска сграда. Фауст излезе първи, защото Мидълтън не знаеше накъде да завие. Фауст посочи надясно и Мидълтън тръгна по коридора. Дебел мокет, тишина. Приглушени звуци от пиано. Остър тон и бързо действие. „Ямаха“ или „Кауай“, помисли си Мидълтън. Японска му работа. Леки баси, звънтящо сопрано. Облигато18 в до минор, свирено уверено с лявата ръка, а с дясната — колеблива мелодия в стила на Моцарт. Но не беше Моцарт. Мидълтън определено не бе чувал тази музика преди. Колебливостта можеше да се обясни с разчитането на непознати ноти. Вероятно потпури. Или академична илюстрация, за да се демонстрира стандартната теория, че Моцарт е запълнил празнината между класическите композитори и романтиците. Мелодията сякаш казваше: виждате ли? Започваме с Бах и двеста години по-късно стигаме до Бетовен.
Когато се приближиха, звукът се усили, но не стана по-ясен. Фауст пристъпи напред и извади от джоба си магнитна карта. Вкара я в процепа, светлинката светна в зелено и ключалката изщрака.
— След теб — каза възпитано Фауст.
Мидълтън завъртя бравата, преди светлинката да се смени с червено. Отново чу звуците, вече доста по-силни. Мелодията започна пак, този път по-уверено.
Но все пак не беше Моцарт.
Мидълтън влезе.
Луксозен апартамент. Слаб брадат мъж на стол до вратата, с пистолет в ръка. После се оказа, че прякорът му бил Начо. Момиче пред лъскава „Ямаха“. Слабо, с тъмна коса и фино източноевропейско лице. Очи пълни с мъка. Партитурата, вероятно оригинална, бе написана на ръка. Стара пожълтяла хартия, избеляло мастило, разхвърляни забележки…
18
Инструментална партия в музикално произведение, която не може да бъде пропусната. — Б.пр.