Момичето спря да свири и Мидълтън се зачуди какъв ли е завършекът на тази част от пиесата. Фауст влезе след него и затвори вратата. Стаята притихна. Фауст не обърна внимание на мъжа на стола. Отиде до пианото, събра нотите и ги остави в спретната купчина на шкафа. После затвори капака внимателно, като остави достатъчно време на момичето да дръпне пръстите си.
— Време е за работа — каза той. — Имаме ръкописа на Шопен.
— Фалшив — обади се Мидълтън.
— Да — потвърди Фауст. — И му липсва една страница според мен. Не си ли съгласен?
Мидълтън кимна.
— Краят на първа част. Вероятно не цялата страница, но поне шестнадесет такта.
— Колко ноти?
— Невъзможно е да се отговори на този въпрос. Става дума за концерт. Десетина инструмента, шестнадесет такта… може да има стотици ноти.
— Соло инструментът — каза Фауст. — Темата. Забрави за останалото. Колко ноти?
Мидълтън сви рамене.
— Може би четиридесет. Но все пак въпросът е абсурден. Това не е Шопен. А някой, който се преструва на него.
— Мисля, че това ни помага — отбеляза Фауст. — Трябва да отгатнем идеята на фалшификатора. Важното е какво е правдоподобно.
— Не можем да изкомпозираме края на нещо, което въобще не е съществувало.
Фауст разкопча сакото си и извади от вътрешния си джоб сгънат плик. Разгъна го и го приглади. Зад прозрачното прозорче се виждаше лист от бележник. А по него — засъхнали петна кръв. Малки капчици. Вероятно от дребни порезни рани или удари по лицето. Хартията под петната бе разграфена на петолиния. Пет линии, четири интервала, повторени четири пъти. Ключ сол. Ми-сол-си-ре-фа. Такт 4/4. Шестнадесетинки. Мелодия, написана сръчно на ръка.
Фауст остави листа пред момичето, на мястото, където допреди малко бе стояла партитурата на Моцарт.
— Да предположим, че някой, който е виждал липсващата страница, е бил помолен да възпроизведе написаното на нея — каза Фауст.
Момичето погледна кървавите петна по листа и попита:
— Помолен?
— Добре де, накаран — съгласи се Фауст.
— Това го е написал вуйчо ми — каза момичето.
— Сигурна ли си?
— Да. Написано е на ръка. А почеркът си е почерк, независимо дали става дума за думи или ноти.
— Вуйчо ти? — намеси се Мидълтън.
— Това е Фелисия Камински — обясни Фауст. — Временно се представя за Джоана Фелпс, но е племенницата на Хенрик Жединяк. Или по-скоро, беше племенницата на покойния Жединяк.
После посочи Мидълтън и го представи на момичето.
— А това е полковник Харолд Мидълтън. Видял се с вуйчо ти във Варшава. Вуйчо ти беше смел човек. Открадна една страница. Знаеше какъв е залогът. И не успя да се отърве безнаказано.
— Кой го уби?
— Ще стигнем и до тази част. Първо трябва да знаем дали е написал истината.
Фауст извади останалата част от ръкописа и го подаде на Фелисия. Тя го подреди внимателно. Проследи мелодията с пръст, като си тананикаше тихо. Вдигна капака на пианото и засвири бавно. Мидълтън кимна. Чу последователност, логика, разум.
До последната част.
Там темпото трябваше да се успокои, с цяла нота и бавна непреклонна неизбежност. Но не стана така. Увисна във въздуха с абсурден дисонанс, а шестнадесетинките продължиха през целия такт.
— Последният такт не може да е верен — каза момичето.
— Очевидно — съгласи се Фауст.
Камински отново изсвири странната част и каза:
— Аха, разбирам.
— Какво разбираш?
— Двете ноти са нехармонични. Ако ги изсвириш достатъчно бързо, интермодулацията между тях загатва за трета нота, която всъщност не е там. Но почти можеш да я чуеш. И това е правилната нота. Би било очевидно на цигулка.
— Шопен не е творил по този начин — отбеляза Мидълтън.
— Знам — каза момичето.
— Каква е загатнатата нота? — попита Фауст.
Момичето засвири отново и натисна клавиш между двете ноти. Прозвуча ясен, нежен и точен тон.
— Две ноти — каза Фелисия.
— Звучи ми като една — възрази Фауст.
— Последната нота от тази част и първата от следващата. Това е Шопен. Кой уби вуйчо ми?
Фауст не отговори, защото в този момент вратата се отвори и влезе Вукашин. Държеше глок със заглушител и от два метра разстояние Мидълтън подуши, че е бил използван наскоро.