Начо седеше между Мидълтън и вратата, стиснал пистолета с непоклатима ръка. Фелисия ахна и се вкопчи в ръката на Мидълтън. Фауст се усмихна — сините му очи проблеснаха — излезе.
Десет минути. Дълго или прекалено кратко време, в зависимост от обстоятелствата. Десет минути на опашка в пощата изглеждат цяла вечност. Последните десет минути от живота ти изтичат светкавично. Начо не помръдна и мускул. Приличаше на статуя. Дулото на пистолета му проследяваше всяко почти невидимо движение на Мидълтън и Камински. На всеки деветдесет секунди бандитът поглеждаше часовника си.
Погледна го за последен път и вдигна пистолета. На нивото на главите им. Пръстът му започна да обира спусъка.
Внезапно вратата се отвори.
Влезе Джак Перес.
Начо се завъртя към него и каза:
— Какво…
Перес го простреля в лицето. Без заглушител. Гърмежът беше оглушителен.
Тримата побягнаха по аварийните стълби.
След десет минути седяха в един ресторант на пристанището.
— Значи му казахте всичко? — попита Перес.
Камински кимна тъжно и отговори:
— Да.
— Не — възрази Мидълтън категорично.
— Е, кое от двете? — попита Перес. — Да или не?
— Не — отговори Мидълтън. — Но не беше нарочно. Допуснах няколко грешки. Май не мислех трезво.
— Какви грешки?
— Концертният тон е сравнително модерно улеснение. Нещо като международните часови зони. Идеята, че ла над средно до има 440 цикъла, е въведена след смъртта на Моцарт и Шопен. По онова време настройките в Европа се различавали. При това не само от страна до страна или по време. Тонът можел да варира дори в същия град. Тонът, използван за органа в английска катедрала през седемнадесети век, можел да е с пет полутона по-нисък от този на клавесина в дома на епископа на същата улица. Гайда от 1720 година свирела ла над средно до с 380 цикъла, а органите на Бах в Германия свирели ла над средно до с 480 цикъла. Ла-то на гайдата би било фа на органа. Познаваме и няколко от камертоните на Хендел. Единият свири ла на 422 цикъла, а другият — на 409.
— Е, и? — попита Перес.
— Изчисленията на Фауст ще се окажат безсмислени.
— Освен ако?
— Освен ако не приеме валидна основна цифра за ла.
— Която би била каква?
— Предполагам, че 428. Подходяща за периода, а следата е в ръкописа на Моцарт. Двадесет и осми концерт за пиано. Съобщението е било скрито в каденцата. Ако 28 не означаваше нещо само по себе си, можеха да вкарат фалшива каденца в който и да било от първите двадесет и седем истински концерта.
— Фауст ще се сети за това. Когато всичко друго се провали. Нали разполага с ръкописа на Моцарт.
— Дори това няма да му помогне — каза Мидълтън и се обърна към Фелисия. — Вуйчо ти щеше да се срамува от мен. Не се сетих за темперирането. А той щеше да се сети. Беше прекрасен акордьор.
— Какво е темпериране, по дяволите? — попита Перес.
— Музиката не е математика — отговори Мидълтън. — Ако започнеш с ла на 440 цикъла и продължиш нагоре на интервали, които математиката твърди, че са правилни, звукът в октавата ще е фалшив. Налага се да се приспособиш по пътя. По слух. Трябва да изпълняваш това, което ухото ти казва, че е правилно, макар цифрите да твърдят, че грешиш. Бах е разбирал това. Имал си е собствена схема. „Добре темперирано пиано“ идеално доказва това. На оригиналната титулна страница има ръкописна рисунка. В продължение на векове вярвали, че е просто украса или драсканица, но сега хората смятат, че е диаграма за това как да темперираш клавиатура, за да звучи идеално.
Перес извади химикалка и направи бързо изчисление на салфетката си.
— И какво искаш да кажеш? Че ако ла е 440, то си не е 495?
— Не е.
— А колко е?
— Може би 493.
— Кой би знаел? Акордьор на пиана?
— Акордьор би го почувствал. Но не би го знаел.
— Как тогава нацистките химици са изготвили шифъра?
— С добре настроено пиано, микрофон и осцилоскоп.