Оказа се, че става дума за нещо изключително.
На следващия ден в къщата на езерото пристигна колет. Мидълтън го отвори и прекара следващите два дни в кабинета си.
— Мамка му — изсумтя шашнато, когато видя съдържанието му.
Първият човек, с когото сподели мнението си, не беше дъщеря му, нито Тесла или Леспас, а Фелисия Камински, която дойде на гости, привлечена от новината.
Мидълтън й показа онова, което вече бе сложил на пианото „Стайнуей“ в кабинета си.
— И не е фалшификат?
— Не — прошепна Мидълтън. — Истински е. Няма съмнение.
В отплата за службата си за Фауст Новаковски бе получил истински ръкопис на Шопен, непознат досега и очевидно част от съкровището, плячкосано от Ругова в църквата „Света София“.
Беше соната за пиано и камерен оркестър и нямаше име.
Зашеметяващо откритие за любителите на музиката.
А и за правителството, както Мидълтън чу развеселено. Важните клечки от министерството на националната сигурност бяха подскочили от новината и от желание да си придадат още по-добър вид след победата над терористите, уредиха гала премиера на сонатата в концертна зала „Джеймс Мадисън“ във Вашингтон. Мидълтън се обади лично на Дик Чеймбърс и настоя Фелисия Камински да е главната солистка. Чеймбърс веднага се съгласи и каза:
— Задължен съм ти, Хари.
Основният инструмент на Фелисия беше цигулката, но когато чу новината, тя каза шеговито:
— Е, мога да се оправя и с клавишите на пианото.
Мидълтън се засмя, а Камински добави сериозно:
— Това е голяма чест, за която всеки музикант може само да мечтае.
Прегърна го и добави:
— Ще посветя изпълнението си на паметта на вуйчо ми.
Нора Тесла, Леспас и Шарлот щяха да присъстват на концерта, както и целият културен и политически елит на Вашингтон.
Няколко дни преди концерта Чарли Мидълтън дойде при Хари в кабинета му. Беше късно вечерта.
— Какво правиш, татко?
Татко? От години не беше използвала тази дума. Прозвуча му странно.
— Просто преглеждам Шопен. Ти как си, скъпа?
— Оправям се. Стъпка по стъпка.
Седна до него. Мидълтън я целуна по косата, а тя отпи от виното му.
— Вкусно. — И се усмихна.
Това бе думата, която Мидълтън й повтаряше, докато се опитваше да я накара да си изпие млякото, когато беше малка.
— Забележително, нали? — прошепна Чарли след малко, приковала очи в ръкописа.
— И само като си помислиш, че Фредерик Шопен е държал тези листа. Виж и тази драсканица. Дали е изпробвал перото си? Или нещо го е разсеяло? Или пък е било начало на бележка до самия него?
Шарлот се загледа през прозореца към тъмното спокойно езеро и тихо заплака.
— Ще се оправя ли някога? — прошепна тъжно.
— Разбира се. Скоро ще се върнеш към живота.
„Да, нещата винаги се оправят — помисли си Мидълтън. — Винаги. Но мъката и ужасът никога не изчезват напълно.“
„Зелена риза… Зелена риза…“
Осени го внезапна мисъл. Зачуди се дали бе използвал убийството на дарфурския военнопрестъпник като оправдание, за да се оттегли от битката, за която навремето вярваше, че е роден. Не можеше да спаси всички, затова бе спрял да се опитва и се бе оттеглил в света на музиката.
— Лягам си. Обичам те, татко.
— Лека нощ, бебчо.
Шарлот излезе от стаята, а Мидълтън отпи от виното и отново заразглежда ръкописа на Шопен, като разсъждаваше над интересната ирония. Пред него стоеше произведение на изкуството, написано по време, когато музиката била създавана основно за прослава на господ, и все пак тази соната бе станала част от ужасяващия план за убийството на хиляди хора, предизвикан от отмъстителен религиозен плам.
„Понякога светът е наистина много откачено място“, заключи Хари Мидълтън.
17.
Джефри Дивър
Приключиха работа много след полунощ.
— Скапан съм. Свършихме ли? — Говореше на сръбски.
Вторият мъж също беше изморен, но не каза и дума, а само погледна притеснено третия, тип с мрачно лице и дълга, зализана назад черна коса.
Фауст, човекът, който надзираваше работата, отговори меко, че могат да си тръгват. Говореше на английски.
След като си тръгнаха, той обиколи мазето — светеше си с фенер, — за да инспектира свършеното през последните четири часа: прекарването на дебел, ужасно тежък маркуч през тунелите на съседните три сгради. Старателно, с помощта на тихи ръчни помпи, бяха напълнили гумените тръби с бензин, почти три хиляди и шестстотин литра. После разположиха пропанови бутилки и детонатори между маркучите и, най-трудното, настроиха електрониката.