Сега, застанал сам в мазето на концертна зала „Джеймс Мадисън“, Фауст направи диагностична проверка на системата. Всичко беше наред. Позволи си да помечтае малко за това, което щеше да се случи вечерта. По време на адажиото от новооткритата соната на Шопен уникална комбинация от ноти щеше да се плъзне от микрофона над пианото на солиста и да бъде електронно преведена в цифрови стойности. Те щяха да бъдат разчетени от компютъра като команда към малки двигатели, които щяха да отворят пропановите бутилки. Няколко минути по-късно, когато адажиото преминеше във виваче, друга комбинация ноти щеше да задейства детонаторите. Пропанът щеше да избухне, да стопи маркучите и да превърне концертната зала в крематориум.
Сложната система бе необходима, тъй като ФБР използваше предаватели за активни смущения на радиовълни и на клетъчни телефони. Дистанционните бяха безполезни. А таймерите можеха да бъдат открити чрез свръхчувствителни микрофони. Фауст се усмихна на иронията, че самата Фелисия Камински ще е детонатор.
Беше доволен от плана. Мидълтън и правителството се бяха хванали на пуснатата от Новаковски стръв, ръкописа. Очевидно вярваха в него и цялата фалшива информация, която Фауст бе натъпкал в главите на Джак Перес и Фелисия Камински — шифъра в първия ръкопис, нападението с нервнопаралитичен газ, бинокъла в хотел „Харбър Корт“, насочен към склада, загадъчните разговори за доставки и химически формули, мъчението на татуирания тип в килера…
Отбраната на враговете му бе сломена. Той се сети за подходяща метафора: вярваха, че концертът е свършил, и не очакваха, че Фауст е подготвил зрелищно кресчендо.
Излезе от мазето леко притеснен — представи си как Фелисия Камински загива в пожара. Не се тревожеше за младата жена, разбира се. Тормозеше го мисълта, че ако Фелисия използва оригиналната партитура, тя ще бъде унищожена завинаги.
А струваше милиони долари.
Тълпите започнаха да се струпват още рано привечер. Опашката се точеше до края на съседната строителна площадка. Много хора нямаха билети и се надяваха да си купят на черно. Но това беше световна премиера на Шопен, а не мач на „Редскинс“, и не бяха останали никакви билети.
Харолд Мидълтън посети Фелисия Камински зад кулисите, пожела й успех и се върна при гостите си във фоайето: Леонора Тесла, Жан-Марк Леспас и Чарли.
Поздрави няколко от професорите по музика от Джорджтаун, както и някои хора от министерството на отбраната и Държавния департамент, които познаваше от миналото. Емет Колмбаш дойде да се здрависа с него и попита:
— Къде е Дик?
Мидълтън се засмя и посочи към другия край на помещението.
— Тъкмо даде билета си на шефа си.
— Е, аз поне оценявам културата — отвърна човекът от ФБР.
— Слушал ли си изобщо някога Шопен, Емет?
— Разбира се.
— Какво е написал?
— Онова нещо.
— Кое нещо?
— А бе онова, прочутото. — Мидълтън се ухили.
Лампите във фоайето примигнаха и те влязоха в залата и намериха местата си.
— Хари, успокой се — чу Мидълтън гласа на дъщеря си. — Изглеждаш, сякаш ти си солистът.
Той се усмихна. Липсата на нежни обръщения не го разтревожи. Беше знак, че дъщеря му се оправя.
А що се отнасяше до успокоението — това нямаше да стане. Вечерта щеше да е зашеметяваща. Хари тръпнеше от вълнение.
Диригентът излезе на сцената и бе поздравен с диви аплодисменти. Той вдигна ръка надясно и деветнадесетгодишната Фелисия Камински, издокарана в елегантна черна рокля, излезе на сцената със самоуверения вид на професионалист. Усмихна се, поклони се и хвърли бърз поглед на Мидълтън. И май му намигна. После седна пред пианото.
Диригентът зае мястото си на подиума и вдигна палката.
— Дик, появи се нещо интересно.
Ричард Чеймбърс работеше късно в кабинета си в министерството на националната сигурност. Мислеше за концерта и се чудеше дали шефът му оценява жеста му.
— Май ще искаш да поговориш с този човек — добави помощникът му.
Обаждаше се работник от ресторант близо до концертна зала „Джеймс Мадисън“. Когато си тръгвал от работа рано сутринта, видял някакъв тип да излиза през страничната врата на залата. Качил се в кола близо до строителната площадка. Човекът от ресторанта си помислил, че поведението му е подозрително, а и залата била затворена целия предишен ден, затова снимал колата и регистрационния й номер с мобифона си. Възнамерявал да се обади в полицията по-рано, но забравил. Звъннал им преди малко и те го насочили към министерството на националната сигурност, тъй като много важни клечки от правителството щели да присъстват на концерта.