— В наши дни човек просто не знае — каза обаждащият се. — Терористи и какви ли не други типове.
Чеймбърс се замисли за момент, после каза:
— Трябва да проверим това. Къде се намирате?
Мъжът обясни, че тъкмо си тръгвал от работа, и даде адреса на ресторанта, който вече бил затворен. Чеймбърс го помоли да ги изчака в близкия парк. Агентите му щяха да стигнат дотам за нула време.
— Благодаря ви, господине — каза Чеймбърс. — Тъкмо граждани като вас правят страната ни толкова велика.
Фелисия Камински свиреше както никога в живота си. Беше мотивирана не от факта, че това е първото й изпълнение като солистка на световна премиера, а от самата музика, която беше омайваща.
Музикантите ставаха прекалено фамилиарни с пиесите в репертоара си, по същия начин, по който съпруги и съпрузи стават удобно близки през годините. Но в запознанството с нова творба и изпълнението й имаше нещо, което приличаше на началото на любовна връзка.
Страст, вълнение, върховен унес. Останалата част от света преставаше да съществува.
Фелисия бе напълно погълната от музиката и не виждаше хилядите хора, светлините, изисканите гости и членовете на камерния оркестър.
Само едно нещо леко дразнеше.
Почти недоловима миризма на дим.
Но после Фелисия започна сложен пасаж, съсредоточи се и забрави за нея.
Тъмна кола спря до малкия парк в северозападен Вашингтон. Мъжът на средна възраст с изцапан с храна гащеризон, който седеше на една пейка и се оглеждаше нервно, трепна.
Едва когато видя табелата „Официална правителствена употреба“, се надигна от мястото си и се приближи до човека, който слезе от колата.
— Аз съм Джо. От ресторанта — представи се мъжът. — Аз ви се обадих.
— Аз съм Дик Чеймбърс — отвърна мъжът и се ръкува с него.
— Заповядайте, господине — каза работникът и подаде мобифона си. — Имам снимка на регистрационния номер. Трудно е да се разчете, но съм сигурен, че имате компютри, които могат да се справят със задачата.
— Да, техническият ни отдел прави истински чудеса.
Друг мъж излезе от колата и извика:
— Дик, тъкмо чух репортаж на Си Ен Ен по радиото! Пожар в концертната зала. Голяма работа. Наистина голяма!
Дик Чеймбърс се усмихна.
Мъжът, който го бе извикал, беше Фауст. Двете му горили също се измъкнаха от колата.
— Това е човекът, когото видях — извика развълнуваният работник. — Арестували сте го значи!
Но после видя, че на ръцете на Фауст няма белезници, изпусна мобифона си и извика отчаяно:
— Не, не, не! Вие сте с него! Мъртъв съм!
„Да, наистина си мъртъв“, помисли си човекът от министерството на националната сигурност и попита Фауст:
— Какво става в залата?
— Предварителни репортажи. Никой не може да види нищо. Улиците са изпълнени с дим. Навсякъде има пожарни.
— Концертната зала! Взривили сте я? — извика работникът.
Чеймбърс смачка мобифона му с крак.
— Страхувам се, че сте се озовали на погрешното място в погрешното време — каза той, после погледна към Фауст, който извади пистолет със заглушител и се прицели в бедния човечец.
— Моля ви, господине! Не!
В този момент светнаха прожектори и приковаха Чеймбърс, Фауст и останалите в яркия си блясък.
Работникът се метна на тревата и изпълзя настрани. Чу се глас от високоговорител:
— Чеймбърс, говори Емет Колмбаш. Снайперистите имат заповед да стрелят на месо. Легнете по очи. Веднага!
Мъжът от министерството примигна смаяно, но се поколеба само за момент. Беше в бизнеса от дълго време. Знаеше, че само мигове го делят от смъртта, затова послушно се просна на земята и разпери ръце и крака. Двете горили постъпиха по същия начин.
Фауст обаче се поколеба и пистолетът в ръката му потрепна.
— На земята! Веднага! — повтори Колмбаш.