— Но защо, Хари? — намеси се Колмбаш.
— Почти милиард долара в откраднати произведения на изкуството. Плячкосани от нацистите из цяла Европа и скрити в църкви в Косово, Сърбия и Албания. Точно както в „Света София“. Знаехме, че Чеймбърс е работил кратко време в балканските страни, но бързо се е измъкнал оттам. Сигурно там се е запознал с Ругова и е научил за плячката. После е финансирал операцията и е наел Фауст да се погрижи за нея. Минали няколко години и те решили да изкарат малко пари, като продадат произведенията на изкуството на частни колекционери. Но Ругова ги изпреварил. При това действал невнимателно. Не си прикрил следите и се разчуло за съкровищата. Беше само въпрос на време Доброволците да започнат да сглобяват мозайката. Затова Чеймбърс и Фауст е трябвало да елиминират Ругова и нас. Но за да се предпазят от подозрения, решават да представят всичко за истинско терористично нападение. И докарват Вукашин и бандитите му тук. Е, след като осъзнах мотива, просто се замислих кой ще е идеалният начин да убият всички ни. И беше очевидно: атентат в концертната зала.
Мидълтън се обърна към Чеймбърс.
— Не се изненадах, когато разбрах, че ти си дал идеята за концерта, Дик.
— Всичко това са глупости. И още не си чул края им.
— За първото грешиш, но за второто си прав. Ще съм свидетел по делото ти и ще чуя още много неща. Ти също.
Колмбаш и двамата агенти поведоха Чеймбърс и двете горили на Фауст към ареста.
Мидълтън и инспектор Йозеф Падло останаха сами на студената улица. Започна да ръми.
— Благодаря ти за помощта, Йозеф.
— Няма защо. Исках да го направя. Е… значи всичко приключи, а?
— Не съвсем. Остават няколко въпроса, на които трябва да отговорим. Любопитен съм и за още нещо: Елеана Соберски. Беше свързана с Вукашин. Но мисля, че имаше и още нещо. Според мен тя си е имала собствена цел.
Той си припомни думите на садистката точно преди да умре: „Ние знаем за отношенията ти с Фауст“.
— Аха — кимна Падло. — Значи още някой се интересува от съкровището. Или си има свое собствено и би искал да увеличи пазарния си дял.
— Да, така смятам.
— Някой от хората на Ругова?
Мидълтън сви рамене.
— Съмнявам се. Те бяха тъпаци. Според мен е някой високопоставен, като Дик Чеймбърс, но в Рим или Варшава, или в Москва.
— И ще разбереш кой е?
— Случаят е в кръвта ми. Знаеш този израз, нали?
— Вече го знам.
— Ще продължа да се занимавам с него, докато не изпитам пълно удовлетворение.
— Сам ли ще действаш? — попита полското ченге. — Или с помощта на приятели?
Мидълтън не можа да сдържи усмивката си.
— Да, говорихме за възстановяване на групата. Имам предвид Доброволците.
Падло извади от джоба си пакет „Собиески“ и понечи да запали, но се намръщи.
— Ще имам ли проблеми заради пушенето?
Мидълтън се засмя.
— На открито в парка? Все още е позволено.
Падло запали и дръпна дълбоко.
— Къде мислиш, че са откраднатите произведения на изкуството, Хари?
— Фауст и Чеймбърс вероятно имат поне няколко обезопасени къщи по света. Ще ги намерим.
— И какво смяташ, че ще откриеш там?
— Ако съдим по Шопен, вероятно ще е нещо зашеметяващо. Не мога дори да си го представя.
Мидълтън си погледна часовника. Минаваше полунощ. Но пък се намираха в северозападен Вашингтон, оазиса на юпитата в града, който често спи.
— Ще ми правиш ли компания за някое и друго питие? — попита той. — Знам един бар, в който сервират хубава полска водка.
Падло се усмихна тъжно.
— Мисля, че не. Изморен съм. Работата ми тук е свършена. Утре си заминавам. И трябва да стана рано, за да се сбогувам с един човек… Вероятно знаеш къде се намира това място? — попита той и показа на Мидълтън лист с адреса на гробище в Александрия, Вирджиния.
— Разбира се, мога да те упътя. Но ще ти предложа друго. Какво ще кажеш да отидем заедно? Аз ще шофирам.
— Наистина ли нямаш нищо против?
— Йозеф, приятелю, за мен ще е чест.