Ръсел Блейк
Ръкописът на Войнич
Исус ѝ рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее.
Пролог
2,38 ч., ПРЕДИ ДВЕ СЕДМИЦИ
АБАТСТВО "СВЕТИ ПЕТЪР ОТ АБЪТСБЪРИ“
ДОРСЕТ, АНГЛИЯ
Огряно от луната, абатството излъчваше почти неземно сияние сред змиевидните кълба мъгла, които се стелеха над околността. Средновековните сгради бяха синкавосиви в призрачната лунна светлина и обграждащата ги растителност изглеждаше черна. Тишина. Дълги часове оставаха до момента, когато абатството щеше да се оживи, и само една бледа крушка, сгушена в ръждясалата стара лампа над масивния каменен портал, издаваше, че сградите са обитаеми.
В далечината излая куче, но гърленият му глас бързо затихна в гъстата мъгла.
В единия край на двора очукан тухлен кладенец, похабен от времето и отдавна излязъл от употреба, се сливаше с пейзажа. За разлика от него, часовоят, въоръжен с пистолет "Зиг Зауер 228“, който стоеше облегнат на зида, изглеждаше в крещящ контраст с обстановката.
Разяденото гърло на кладенеца, потънало в избуяли храсти и бурени, на практика беше невидимо. Това беше поредната от хиляди лишени от събития нощи, в които стражът, облечен с тъмен военен камуфлаж, стоеше на самотния си караул. С годините бе свалил гарда. Оправдаваше го фактът, че нямаше за какво да е толкова бдителен, като се изключи някоя лисица или язовец, които изшумоляваха наблизо от време на време. Дори тогава въоръженият мъж не полагаше усилие да прогони косматия натрапник.
Живей и остави другите да живеят.
Дори да съществуваше по-скучен и безметежен караул, часовоят не беше чувал за него. При все това той цял живот бе обучаван да е ревностен пазител на забранените тайни на абатството и никога нямаше да напусне поста, макар да смяташе присъствието си за безсмислено.
Задълженията му бяха прости и ясни – да стои по цяла нощ нащрек до този таен вход към подземието на абатството. Въпреки че понякога се питаше защо и от какво изобщо е необходимо да го пази, той знаеше, че ако прояви нехайство към тази простичка задача, го очаква жестоко наказание в средновековен стил (някои неща оставаха непроменени през вековете). Служеше най-напред на Бога, а след Него – на Ордена, а Орденът проявяваше мъдрост във всичките си повели, дори когато той самият не ги разбираше съвсем. Ролята на часовоя бе да изпълнява каквото му се каже – и затова стоеше по средата на нищото и чакаше да не се случи нищо, както не се бе случвало столетия наред.
Заповедта да стои и да бди идваше от най-високо ниво, затова всяка нощ в продължение на близо десетилетие той стоеше на поста и като мнозина от предците си изпълняваше безпрекословно своя дълг в бенедиктинския манастир от единайсети век.
С черни военни панталони, парашутистки кубинки с гумени подметки и леко черно яке нападателят се движеше безшумно през храсталака – на практика невидим в тъмното. Лесно беше изключил сензорите за движение около оградата, предварително знаеше къде са скрити и на каква честота работят.
Часовоят най-сетне бе седнал на обичайното си място – на старата каменна пейка срещу тухления вход, и сега тайно слушаше музика от айпода си, като барабанеше с пръсти в ритъм. Не забеляза нападателя, който бързо се приближи отзад със спринцовка в ръка. В последния момент усети нещо и понечи да се обърне, но беше твърде късно – иглата се заби във врата и с едно рязко натискане на буталото течността проникна във вените му.
Зениците му се разшириха, очите му се замъглиха и той безболезнено изгуби съзнание, а нападателят почти нежно положи главата му на земята, когато тялото се свлече надолу. След като се огледа, за да се увери, че моментната схватка не е събудила никого в абатството, натрапникът затвори клепачите на стража, за да не изсъхнат очите му през единия час, който щеше да прекара в страната на сънищата. Дори след изненадващата атака, часовоят изглеждаше спокоен, макар че на лицето му личеше известна изненада.
Нападателят огледа неподвижното тяло. Какво главоболие ще имаш, когато се събудиш… изобщо не ти завиждам.
След като се увери, че часовоят е обезвреден, извади един вързоп от плътно прилепващата за гърба му раница и закачи за здравата напречна греда на кладенеца черен карабинер с анодизирано покритие и въже. После се пъхна в храстите, за да вземе друга раница с екипировка. Прехвърли се над порутената стена на кладенеца и се спусна двайсет метра надолу в черния като мастило мрак.