– Смятайте го за уредено.
Стивън отново погледна към мястото, където се бе намирала пещерата.
– Как разбрахте за Лука и кога?
– Знаех от доста време. Дадохме си сметка, че това е дело на вътрешен човек, разполагащ с повече информация от един обикновен послушник, дори той да е от Ордена и да знае поне някои от тайните му. Подозирахме всички, докато не открихме правилния човек. Все пак мисля, че се е свързал с Франк чак накрая.
Стивън поклати глава:
– Много жалко. И за малко да им се размине. – Замълча за момент. – Предполагам, че сега работата ви се увеличава, като трябва да пазите и тази тайна. Малко по-трудно е от охраняването на Свитъка.
– Сигурно се досещате, че това е основната причина за срещата ни утре – потвърди Синт.
– Да, досетих се. Значи на летището в осем.
– И не закъснявайте.
Стивън се върна при Муди, взеха багажа и се качиха в хеликоптера. След няколко минути излетяха и се понесоха към Аман. Стивън усети убождане в бедрото, бръкна в джоба си и извади острия предмет. Тогава си спомни.
– Муди, ще те помоля за една услуга и да се закълнеш, че ще я запазиш в абсолютна тайна.
* * *
Стивън седеше търпеливо в красиво декорираната стая във Ватикана. В помещението цареше атмосфера на тихо благоговение и дори мъжът, който му донесе чаша кафе, изглеждаше изключително официален и благороден. Стивън огледа картините върху украсените със скъпоценни камъни и орнаменти стени и прецени, че три от тях са достатъчни за финансиране на армията на някоя по-малка държава за цяла година.
Една врата в другия край на стаята се отвори и влезе дребен белокос мъж, облечен със скромно бяло расо. Приближи се до Стивън, който се изправи, и му даде знак да седне.
– Мисля, че имаме да обсъдим някои неща – отбеляза старецът на английски със силен акцент.
– Така изглежда. Днес вече говорих с един от хората ви, описах му положението и той ме посъветва да говоря направо с вас, Ваше Светейшество.
– Запознат съм с ролята ви в събитията от миналата седмица и преди всичко искам да кажа, че извършихте огромен подвиг. Даже няколко. Трябва да сте изключително горд със себе си. А аз обикновено не съм щедър на похвали.
– Благодаря.
– И така, пуснете ми пак този запис.
Стивън натисна копчето на MP3 плейъра и в стаята прозвуча гласът на Диего Лука. Когато разговорът свърши, той го спря и отпи глътка кафе.
– Хубаво кафе, нали?
– Да, много хубаво.
– И така би трябвало да бъде. Тази работа трябва да си има и предимства.
Стивън не коментира.
– Добре, доктор Крос. Кажете ми какво искате.
– Искам това, което ми беше обещано в разговора от записа. Вече получих парите и паспортите, така че тази част е изпълнена. Но остават писмата… и достъпът до архива.
– Казаха ми, че извършителят на тези ужасни неща е искал да ме изнудва за десет милиарда долара.
– Предвид обстоятелствата мисля, че с готовност щяхте да ги платите – отбеляза Стивън.
– Защо искате достъп до архива ни? И защо не се опитате да ми измъкнете десет милиарда?
Стивън отдавна си бе дал отговор на този въпрос. Реши, че е най-добре да каже истината:
– Имам достатъчно пари. Не съм богат, но живея комфортно. С повече пари няма да си купя нищо, което вече да нямам. Няма да ме направят по-млад, няма да ми купят любов и няма да ме спасят от смъртта. Затова парите няма да са толкова ценни за мен, колкото знанието и възможността да задоволя страстта си към нови открития. Приемете, че за мен неограниченият достъп до архива на Ватикана струва колкото десет милиарда долара.
Старчето се втренчи мълчаливо в него за няколко минути. После каза:
– Разбрах, че сме купили някаква софтуерна фирма. Какво разбирам аз от софтуер? Мисля, че трябва да си я вземете обратно. Човек трябва да си запълва с нещо времето, а не можете да стоите в архива постоянно всеки божи ден.
– Вече ми я платихте.
– Приемете го като бонус. Заслужихте си го.
Дребното старче отпи глътка кафе. На лицето му се изписа огромна наслада.
– Вярвате ли в Бог, доктор Крос?
– Не по начина, по който вярвате вие.
Старчето кимна:
– Не можете да пишете или говорите за това, което се случи, или за онова, което ще откриете в архивите, освен с мое лично разрешение. Разбирате ли?
– Да. Не ме интересува как Църквата води делата си или какво ще реши да обяви или да не обяви пред света.
– Но какво е личното ви мнение? – попита старчето, като се вгледа изпитателно в лицето му. – Мислите ли, че е правилно да пазим тайна? Одобрявате ли решението да помислим внимателно, преди да го обявим пред обществото?