Синт вече бе решил. Трябваше да е глупак, за да откаже: Да не правиш нищо и да получаваш половин милион на година!
– Приемам.
Стража кимна пак и допи кафето си. Дръпна назад стола си и се приготви да си тръгва.
– От време на време ще ви се обаждаме. За проблеми със сигурността, които изискват присъствието ви. Срещите може и да ви се сторят скучни. Може би по някое време по-нататък ще ви възложим по-активни задачи. Вярвам, че ще сте на разположение.
– Ще чакам да ми се обадите.
Стража се усмихна сдържано и излезе от дворчето, мина с уверени крачки през кафенето и изчезна сред тълпата на улицата.
През следващите шест години потърсиха Гейбриъл Синт точно три пъти – все за тайни срещи на Ордена в Париж. Темата винаги бе една и съща – малкото уединено абатство в Англия. Въпреки че Синт участваше в срещите, от него никога не искаха нещо повече от това да каже мнението си за предохранителните мерки, които се прилагаха в скривалището.
След оставката си от Мосад той водеше спокоен пенсионерски живот. Прибираше по половин милион годишно и чакаше нещо да се случи. Запълваше времето си, като отвори малка школа за бойното изкуство, по което беше специалист – крав мага, специален метод на самозащита, разработен за израелската армия.
Минаха шест безметежни, макар и изключително скучни години. Синт живееше скромно, пестеше по-голямата част от заплатата си и сега бе сравнително богат с натрупани над два милиона долара.
Преди няколко дни обаче получи тревожно обаждане от Стража, който, без да му даде почти никакви подробности, му каза да се готви за лична среща. Трябваше да се срещне с Диего Лука на паркинга на телавивското летище, в северния край на терминала близо до едно канализационно блато, чието зловоние гарантираше, че ще бъдат сами.
Докато колата криволичеше в трафика, Синт изпита лека тревога, която му подсказваше, че трябва да е много внимателен на тази среща с Лука.
Немислимото се беше случило. Скъпоценната свещена реликва на Ордена бе изчезнала и Синт трябваше да оглави операцията за връщането ѝ. Никога не си бе представял, че някой може да проникне през системата за охрана в абатството и да открадне Свитъка. Ако съдеше по разтревожения глас на Стража и по факта, че Диего Лука лично идваше да се срещне с него в Тел Авив обаче, явно преценката му е била погрешна. Това се случваше рядко.
В същото време нямаше представа какво точно се очаква от него сега.
Отново погледна часовника си.
Беше подранил.
6
Като заместник-главнокомандващ на Pauperes Commilitones Christi Templique Solomonici – Ордена на рицарите тамплиери, Диего Лука бе последният от дълга поредица мъже, носили товара на тайния си дълг цял живот и служили мълчаливо и с безпрекословна вярност. Като втори по старшинство офицер, той отговаряше за управлението на групировка, която се смяташе за изчезнала още преди няколко столетия. Той беше дух, слух в тихите коридори на църквата, шепот във висшите ешелони на Масонския орден. Всички знаеха, че рицарите тамплиери са изчезнали още през средните векове, и Лука имаше задачата да се погрижи тази версия да не бъде поставена под съмнение дори от най-малкото подозрение, че все още действат.
Тамплиерите продължаваха да съществуват тайно след официалното им разформироване и гоненията срещу тях през 1312 г., когато малцината оцелели останали верни на папа Климент V и се съгласили да станат тайната ръка на Църквата. Орденът бе породил силна омраза срещу себе си заради могъществото и финансовия си успех, затова било решено новосъздадена групировка да остане скрита и да изпълнява задълженията си без знанието на обществеността. От време на време се появяваха слухове, че тамплиерите още действат, но Църквата бързо ги опровергаваше – най-вече чрез фалшификации на историческите книги. За сто години от действащ орден тамплиерите се бяха превърнали в мит и оттогава до наши дни бяха тайна организация, отговаряща единствено пред папата.
Освен да координира дейността им, задълженията на Лука включваха сътрудничество с Ордена на Свещената реликва, който, както повеляваше традицията, се ползваше с най-голямо уважение и почит. Защо, самият Лука не знаеше, но това бе по силата на древен едикт, връчен на онези, които се бяха издигнали до най-високите нива на властта в организацията. Така беше от векове и имаше правила, които никой не поставяше под въпрос.
Многовековното спокойствие обаче беше разбито на пух и прах през последните няколко дни. Някой бе проникнал в Камерата на абатството и беше откраднал Свитъка. Извършителят все още беше неизвестен, въпреки че в искрените си, макар и изтръгнати с принуда самопризнания един непокорен член на Ордена посочи името на професор Уинстън Туейн. По принцип, това би било достатъчен повод Лука да мобилизира хората си, но почти веднага след като разкриха участието на професора, научиха, че е мъртъв.