— И пази Иво. Разбрано?
Иво очевидно бе минал през достатъчно подобни положения и знаеше кога да стои мирен.
Чакаха вече почти петнайсет минути.
Пиърс не беше сигурен кое е предизвикало това мълчание: бягството от Салко, отсъствието на Петра или това, че бяха накарали момчето да каже къде е скрита книгата. Тонът на Петра беше достатъчен, за да разбие тайната — книгата беше под една разхлабена дъска в неговия шкаф. Очевидно Салко му бе помогнал да направи скривалището.
— Няма ли да спреш да ми се сърдиш? — попита Пиърс. Иво само изсумтя.
— Това е глупаво. Няма никакъв смисъл.
— Искам да ти се извиня.
— Не трябваше да ме караш да признавам — отвърна Иво без да го поглежда. — Това си беше моя тайна. И на Салко. И не трябваше да оставяме Салко. Той нямаше да ме накара да кажа на мама.
— Знам — каза Пиърс. Наблюдаваше как Иво си играе с едно скъсано парче от тапицерията на вратата.
— Ако това е толкова важно — каза момчето, — защо не даде на мама твоя екземпляр от книгата?
— Ами… защото твоята книга е специална. Тя ще ни помогне да намерим друга също специална книга. Салко също иска да намерим другата книга.
— Тогава защо той не ти каза къде е книгата ми?
Много умен въпрос.
— Защото — отвърна Пиърс и вдигна книгата на Рибаденейра от арматурното табло — не знаеше, че притежавам тази книга.
Иво бавно се обърна към него.
— Тази, от която четеше мама ли?
— Да — отговори Пиърс. — Искаш ли да й хвърлиш един поглед?
— Вече я видях. Нали мама я държеше.
— Добре — кимна Пиърс. — Просто си мислех дали не искаш да я подържиш. Но ако не искаш…
Иво погледна книгата, после вдигна очи към Пиърс и каза:
— Е, мога. — Взе книгата. — Но не си мисли, че това ще ме зарадва. Все пак не трябваше да ме караш да си признавам.
— Съгласен съм.
Иво взе книгата изключително внимателно и бавно заразгръща страниците. Ако не друго, Салко го бе научил да уважава древността. Той знаеше малко латински — достатъчно, за да произнася всичко правилно, макар и да не разбираше повечето от това, което четеше. По едно време спря — очите му бяха широко отворени — и посочи една дума, която бе разбрал.
— Манихеус!
— Да. Мани. — Пиърс бе потресен като чу Иво да говори с такава почит. — Знаеш много за Мани, така ли?
— Знам историите от моята книга.
— Разкази за Мани.
Иво кимна.
— Чел ли си ги всичките?
Отново кимване. Иво постави Рибаденейра на арматурното табло и започна да брои на пръсти: „Апостолът на Светлината“, „Крал Шапур“, „Посяването на зърното“, „Картир в мрака“, „Откриване на Светлината“.
Библейските истории на Братството.
— Коя ти е любимата? — попита той.
— „Картир в мрака“.
— Защо?
— Не знам — повдигна рамене Иво. — Защото накрая мракът го поглъща.
— Картир ли?
Иво кимна.
От това, което Пиърс си спомняше, Картир беше груб еквивалент на Пилат. Зачуди се колко ли хиляди други деца са привлечени от гибелта на Картир.
Тази мъчителна мисъл бе прекъсната от Петра, която отвори вратата и се мушна до Иво. Бърза целувка, после момчето отново се зае с парченцето тапицерия.
— Някакви проблеми? — попита Пиърс.
— Отпред имаше кола. Минах отзад, през мазето. Не се тревожи, не ме видяха. — Тя му подаде книгата. — И това не беше просто скривалище. Беше като малък олтар. — Ядът й личеше съвсем ясно. — Статуетки, рисунки… Нямам представа за какво служат. — Тя отпусна глава на облегалката, очите й бяха загледани в прозореца.
— Как си могъл да направиш това, без да ми кажеш?
— Съжалявам, мамо. — Иво я погледна със сълзи в очите. — Салко ми каза, че всичко ще е наред.
Тя го погледна и изведнъж го прегърна.
— О, не, миличък! Аз не ти се сърдя. Никак дори не ти се сърдя. — Целуна го по главицата.
— На Салко ли се сърдиш? — Сълзите на Иво спряха.
— Не се тревожи за Салко, захарче. Няма какво да мислиш за това.
— Не се сърди на Салко, мамо.
— Добре. — Отново няколко целувки. — Няма. — Погледна косо към Пиърс. — Значи е така, както предполагаше?
Той продължи да ги гледа.
— Какво има в книгата, Иън? — настоя тя.
Той я погледна внимателно, после хвърли поглед надолу.
— Правилно. Книгата.
Размерите й бяха като на малък лаптоп, макар и по-тънък. В горната част — на сърбохърватски — беше отпечатано заглавието „Стихове за деца“. Нищо не подсказваше, че вътре има манихейски писания. Като я отвори, Пиърс разбра, че книгата скоро е преподвързвана — вътрешните страници бяха доста по-стари от корицата. Заглавието се повтаряше на челната страница, този път с по-голям шрифт, сигурен знак за публикация от деветнайсети век. В долната част на листа имаше доказателство за това — дата, отпечатана с малък шрифт — 1866. Между заглавието и годината в колона бяха написани на ръка четири имена, всяко с различно перо: Алибег Мендравич, Владо Мендравич, Салко Мендравич, Иво Коркан.