Тя седеше и гледаше вратата. Бе дошла да го обуздае, да се увери, че той разбира ролята си. Какво друго беше бомбата в Рим освен послание, начин, по който полковникът им напомняше, че знае точно кои и къде са те? Тя почти можеше да разбере останалите от църквите, първите семена на свещената война, уцелени добре или не. Очевидно не в това се състоеше проблемът.
По-обезпокояващо беше неговото не толкова уважително споменаване на Ерих. Очевидно Харис не бе повлиян напълно от намеците на Клайст, както на нея й се искаше да вярва.
Тълпата ревеше. Тя се изправи и отиде до прозореца. Харис излизаше от един от проходите, телохранителите се виждаха ясно. Тя наблюдаваше как той си проправя път към огромната трибуна, издигната десетина метра над терена в отсрещния край на стадиона. Два огромни екрана се издигаха от двете страни на овалната сцена. Появата му беше невероятно бляскава. Работеше един-единствен оператор — отстъпваше назад, за да хване Харис в крупен план. Харис махна към огромната тълпа. Беше ясно, че се е възползвал много добре от престоя си в Америка. Когато накрая стигна до подиума, придружаващите изостанаха назад; само операторът приклекна, за да улови кадъра. Мъжът се струваше странно познат на графинята, дори и в гръб — начинът, по който се движеше, начинът по който раменете му се наместваха към камерата. Тя вдигна бинокъла си, за да го види по-добре.
Половин минута диви възторжени приветствия. Графинята продължаваше да оглежда оператора.
— Приятели… — вдигна ръка Харис.
Но не можа да свърши изречението. Приветствията преминаха в писъци, защото по високоговорителите отекнаха четири гърмежа. Операторът тичаше към Харис с пистолет в ръка, всичко бе опръскано с кръв. Чак тогава го позна. Косата и лицето му бяха по-тъмни, но това беше той, лицето му бе изкривено в див вик, очите бяха полудели.
Щефан.
Миг по-късно охраната хвърли Клайст през ръба на платформата. Той падаше — някак си забавено за нея, — тялото му се извиваше във въздуха и се стовари тежко на игрището.
Графинята гледаше невярващо. Какво правеше Ерих?
Може би беше време и тя да се замисли за това.
— Тук завийте наляво — Пиърс се наведе напред и посочи другия край на площада.
— Не, не, синьоре — каза шофьорът. — „Авигонези“ е надясно.
— Знам. Просто завийте наляво.
Мъжът вдигна рамене и направи както му бе казано.
Пиърс бе наел таксито от летището; полетът и пристигането му минаха без приключения, що се отнасяше до манихеите. Внезапната промяна на плановете му беше свързана изцяло със свитъка. Не искаше да изпробва още дълго късмета си, като го държи при себе си. Ако нещо се случеше, това щеше да бъде единствената му разменна монета. По-добре беше да го пази надеждно. Освен това нямаше причина да излага Блейни на по-голям риск, отколкото бе нужно.
— Тук — каза Пиърс.
Шофьорът спря до тротоара и Пиърс се измъкна от колата. След три минути се изкачваше по стъпалата към канцеларията на църквата „Сан Бернардо“. Почука на вратата.
Мина половин минута преди да чуе звука на тътрещите се нозе. Вратата се отвори и той видя сънения свещеник; очите му бяха подпухнали от съня, но не по-малко огромни зад дебелите лещи.
— Добър ден. С какво мога да ви помогна?
— Бях тук миналата седмица. — Старият човек не даваше знак, че го е познал. — Свещеникът… който бе заспал на…
— А, да. — Бавно кимване. — От Америка. Онзи без якичката. Разбира се. Влезте, влезте.
Пиърс пристъпи вътре, изчака, докато свещеникът седне зад бюрото си, седна и той и каза:
— Отче, имам нужда от помощта ви…
След двайсет минути Пиърс беше пред входа на улица „Авигонези“ 31. Джанета го въведе. Както винаги косата й беше хваната на стегнат кок. Беше нисичка, не повече от метър и петдесет, с тъничка фигура, като че ли изрязана от хартия, скрита под груб черен пуловер и пола, и й трябваше известно усилие, за да бутне дебелата дъбова врата. После го покани във фоайето, заведе го до вратата на библиотеката и почука.
Пиърс чу познатия глас.
— Си?
— Падре Пиърс, падре. — И без да чака отговор, тя се усмихна и пое към кухнята.
— Иън. Заповядай — чу се гласът на Блейни зад вратата. Пиърс отвори вратата и пристъпи вътре. Блейни седеше пред празната камина. Изглеждаше много по-стар, отколкото когато се бяха видели последния път.
— Здравей, Иън. Здравей.