Огромното помещение беше същото, каквото го помнеше — направо университетска читалня с пръснати из нея жълтеникави кожени столове и дивани, с библиотечни шкафове по всички стени. Блейни стана и двамата се прегърнаха.
— Много се радвам да те видя, Джон Джей.
Седнаха.
— Изглеждаш уморен, Иън.
— Добре съм. Засега. — Пиърс се усмихна.
— Как са майка ти и баща ти?
— Добре са. Мисля, че са отишли да подишат въздух на Кейп. Краят на лятото е. Веднъж бяхме там, помниш ли?
— Да. Спомням си едно много студено среднощно плуване.
— Семейна традиция.
— Да — каза Блейни. — Е… знаеш, че винаги много се радвам да те видя, но твоето съобщение… Това не ми прилича на светско посещение. Какво е станало?
— Може ли първо чаша вода?
— Разбира се. — Блейни натисна бутона на интеркома до себе си. — Джанета, донеси вода и плодове. — Не изчака за отговор. — Настояха да поставя това нещо преди няколко месеца. Много се стараят да се чувствам колкото се може по-стар.
— Изглеждаш добре — каза Пиърс.
— Не, не изглеждам. Ти също. — През очите му премина изражение на мъчителна тревога. — Не става въпрос отново за свети Амвросий, нали? Не си потънал отново в онези безсънни изследвания? Не е здравословно, Иън. — Бащата си е баща. Пиърс отдавна бе свикнал с бащинското държане на Блейни.
— Трябва да си починеш — продължи Блейни. — Да се излегнеш на плажа.
— Малко среднощно плуване ли? — Пиърс млъкна, защото Джанета отвори вратата.
— Чудесно — каза Блейни и посочи масата между двамата. — Благодаря, Джанета.
— Си, падре. — Тя остави подноса на масата и наля две чаши. После тръгна към вратата.
Пиърс изчака да останат сами, наведе се към Блейни и каза:
— Открих „Q“.
Блейни, който тъкмо посягаше към чашата си, се облегна на стола и го погледна.
— „Q“?
— „Ди Квеле“. Проблемът със съвпаденията. Открих свитъка.
— Това е… забележително. Къде?
— „Как“ би бил по-правилният въпрос. Или „защо“.
— Сигурен ли си, че е „Q“?
Пиърс кимна.
— И е сборник от слова и проповеди на Иисус?
На Пиърс му се стори, че долавя лека нотка на разочарование в тона на Блейни.
— Да. Но в невероятен контекст. Това са изгубените години, Джон. Иисус от дванайсет до трийсет.
— Иисус от… Невероятно!
— И това е само върхът на айсберга. Оказва се, че „Любящият ученик“ всъщност е бил мъж от киническата школа, който се е скитал с Него. Има безценни разговори с Иисус, записи на ранните проповеди. Отразени са две години, когато Той е бил в Джайпур с група будистки монаси. Източното и киническото влияние си личат безпогрешно.
— Киници? Искаш да кажеш, че проповедите са… — Блейни за момент се замисли. — Не искаш да кажеш, че има опасност от необходимостта да преосмислим цялата традиция, нали?
— Не. Именно това е изключителното. „Q“ ни дава същия Иисус, същата вяра, която сме познавали винаги, с изключение на малки отклонения тук-там. Всъщност трябва да се промени отношението, което имаме към Църквата.
— Към Църквата? — Ентусиазмът на Блейни като че ли се върна. — Мислиш, че това би могло да създаде проблеми?
— Не знам — въздъхна Пиърс. — Точно там е тънкостта. В „Q“ има неща, които биха могли да разклатят силно основите, които познаваме.
— Значи има нещо опасно?
— Да, но това не е реалната опасност. Не заради това дойдох при теб. — Той отново се наведе напред. — Връзките ти с Ватикана са още…
— Мога ли да го видя? — прекъсна го Блейни и бавно остави чашата си на масата.
— „Q“ не е проблемът, Джон. Повярвай ми. Може би няма да ми повярваш, но има една група хора…
— Все пак бих искал да го видя.
Пиърс се поколеба. За момент изпита неудобство от настойчивостта на Блейни.
— Не е у мен — каза той.
— Защо?
— Трябва да е на сигурно място. Точно това се опитвам да ти кажа.
— Къде е?
— Не бива да се тревожиш за свитъка, Джон.
— „Агиа Ходопория“, — Блейни замълча. — Къде е, Иън?
Гледаха се. Близо половин минута. После Пиърс бавно се облегна в стола си.
— Надявах се, че ще ми го донесеш — каза Блейни.
Пиърс продължаваше да го гледа.
— Допускам, че нямаш много други възможности. — Изчака за отговор. Не чу никакъв отговор и посегна към чашата си. — „Q“. Това е малко изненадващо. Макар че предполагах, че в това има смисъл.
Отново дълго мълчание. Накрая Пиърс попита:
— Откога? — В гласа му нямаше гняв или обвинение. — От Слитна? В Чикаго?
— Малко по-сложно е, отколкото си мислиш. — Блейни държеше чашата в скута си.
— Откога? — повтори Пиърс. — Искам да знам кога съм спрял да взимам сам решенията си.
— Не драматизирай нещата, Иън. Винаги си взимал решенията си сам.