— Всичко, което си ми говорил за „чистотата на Словото“, за „свободната, необвързана вяра“. Само че ти не говореше за вярата ми, нали.
— Вярата в Словото е вяра в Словото. Стига се винаги до същото нещо. Къде е свитъкът?
— Кога? — попита Пиърс отново, все така спокойно.
— Това всъщност няма значение, нали?
Пиърс не отговори.
— Добре — кимна Блейни. — Преди… година и половина. Когато намерихме и последния пакет от „Съвършена светлина“. Когато разбрахме, че се приближаваме към търсенето.
— Значи ти и фон Нойрат? — попита Пиърс.
— Ерих ли? Не. Той няма представа кой си ти. Това е основният въпрос.
— Основният въпрос?
— Стават неща, които не разбираш.
Пиърс го погледна.
— Значи ти си един от онези, които изпратиха австриеца във Ватикана?
— Австриецът ли? — Блейни се замисли. — А, да. Господин Клайст. — Той поклати глава. — Не. Всъщност моите хора направиха така, че да можеш да се измъкнеш онази нощ. Защо мислиш, че изпратих Мендравич в Кукеш? През цялото време се опитвах да те опазя.
— Да ме опазиш ли? — Първите признаци на гняв. — Толкова ли беше нужно да се замесват жената и момчето?
— Хората на фон Нойрат ги бяха проследили — отвърна Блейни. — Използваха ги като стръв, дори още по-лошо. Така направиха и с твоята приятелка Аниели. Точно затова Мендравич ги разкара. За да може да ги защитава.
— Значи си знаел за Аниели и не си се намесил!
— Намесата би разкрила, че се намесвам. Нямах избор.
— От кого ме защитаваше? — попита Пиърс. — Фон Нойрат?
— Къде е, Иън?
— Защо?
— Трябва ми.
— А как разбрахте, че молитвата „Съвършена светлина“ е попаднала в ръцете ми?
Блейни не каза нищо.
— Как?
— Не ме поставяй в трудно положение, Иън. Искам „Ходопория“.
— И мислиш, че ще ти я дам, така ли?
— Да. Мисля, че ще ми я дадеш. — Преди Пиърс да може да отговори, Блейни натисна интеркома. — Можеш да ги доведеш, Джанета. — После освободи бутона и погледна Пиърс.
— Казвал ли съм ти да ходиш в семинарията дори и когато се съмняваш? Не. Казвал ли съм ти да продължиш с класическите езици след семинарията? С древните загадки? Не. Ти сам направи избора си. Това също е била волята на Мани. Сигурен съм, че можеш да го разбереш.
Двамата се гледаха мълчаливо.
След малко Джанета отвори и въведе Иво. Непосредствено зад него бе Мендравич. Влязоха и двама телохранители.
— Жената е горе — каза Блейни.
Пиърс погледна момчето. Иво явно бе притеснен, но все пак, както винаги, се държеше спокойно.
— Здрасти, Иън — каза момчето.
— Здрасти, Ивчо. — Иън се опитваше да се съсредоточи.
— Возих се на самолет — каза Иво. Ръката му се губеше в лапата на Мендравич.
— Страшно ли беше? — попита Пиърс. Изчака малкия да кимне, после се обърна към Блейни. Думите почти засядаха в гърлото му. — Знаел си всичко предварително, нали? Дори преди да се върна в семинарията?
Блейни не каза нищо.
— Знаел си за тях и не си ми казвал нищо. — Пиърс никога не бе усещал такъв прилив на гняв. — Година и половина? Това отива много по-назад.
— Стават някои неща, които…
— Които не разбирам. Да. Вече го каза.
— Искаше ли да позволя хората на фон Нойрат да ги открият?
— Ти си превърнал сина ми в един от вас. — Пиърс едва сдържаше гнева си. — Не можеше ли да намериш друг, който да знае как да си играе със свитъците? Който би могъл да разчита криптограмите? Или просто си знаел, че като използваш тях двамата, ще ме държиш на верижка? Просто за всеки случай.
— Иън…
— Искам да я видя — каза Пиърс.
Блейни не отговори.
— Искам да разбера как е.
— Когато получа „Ходопория“.
— Все още ме защитаваш нали? — Пиърс изчака. — Или тях? — Продължи да се взира в Блейни. После стана. Мъжете от охраната пристъпиха по-навътре в стаята — Пиърс не им обърна внимание. — Искаш свитъка, така ли? Трябва ми половин час.
— Мисля, че може да изпратим някой от моите хора.
— Не искам да „защитиш“ и личността, която пази свитъка. — Пиърс го изгледа ядосано. — Ако търсиш „Ходопория“, оставяш ме да изляза. — Погледна Иво, после отново Блейни. — Освен това си се подсигурил, че ще се върна.
Блейни помисли за момент, после каза:
— Добре. Но с теб ще дойдат моите хора. За да съм сигурен, че ще се върнеш невредим.
Без да отговори, Пиърс пристъпи към Иво и приклекна до него. Опита се да се усмихне.
— Забавно ли беше в самолета?
— Малко ме боляха ушите.
— И на мен ми се случва. Малко дъвка обикновено помага.
— Мама не ми дава да дъвча дъвка.
— Мисля, че мога да говоря с мама за това.