Той пусна чашата.
— Вие двамата наистина сте прекарали доста време заедно. Джон Джоузеф винаги е бил добър, когато се съсредоточи в молитвите си. Но не бих се доверявал на всичко, което казва.
— Защо Щефан?
— Не обичам предателствата.
— Срещу кого?
— Харесаха ли ви файловете, които ви изпрати? Дадох му възможност да си поправи грешката и той се възползва.
Тя не каза нищо и той продължи:
— Блейни стигна до „Ходопория“. Нали всичко бе заради това? Оказва се, че свещеникът му е стар приятел. Отне ни доста дълго време, за да разберем това. — Той замълча. — Отвсякъде изненади.
Твърденията му я накараха да застане нащрек. Не беше приятно изживяване за една жена, прекарала целия си живот с убеждението, че знае всичко. Постепенно започна да разбира за какво говори той.
— Всичко това е свързано с надпреварата за по-изгодна позиция, нали? — И преди фон Нойрат да може да отговори, продължи: — Моите извинения. Обикновено съм много по-умна от сега. И двамата никога не сте се интересували какво представлява „Ходопория“.
— Всъщност не е точно така. За да съм честен към добрия отец, ще кажа, че той винаги истински е вярвал, че съхранява „чистотата на Словото“. — Той поклати глава. — Колко пъти съм чувал тази фраза! Твърде мило, не мислите ли?
Особено ако си позволите да направите всичко това, което се опитваме да направим ние.
— И какво точно е то, Ерих?
— Започвате да говорите като него. — Той се разсмя.
— Почти мога да приема взривовете. Не съм такъв идеалист като Джон Джей. — Тя си наля вода. — Но Артуро, Щефан… трудно ми е да повярвам, че са пожертвани само за да се създаде още по-голяма паника. Може да си представите как смъртта им се отразява на някого като мен, нали?
— Доста заплашително, предполагам.
— Интересен избор на думи.
— Да.
— Казал паякът на мухата. — Тя отпи глътка и огледа стаята. — Харесва ми как сте се обзавели. Създава чувство за уют, за някаква островна затвореност. Дори може да се каже… изолираност.
— Не трябваше да правите така, знаете го.
— Не отговорихте на въпроса ми. — Тя го погледна и остави чашата на бюрото. — Какво точно се опитвате да направите сега?
— Знаете. Нашата истинска единна и света църква. Не е ли така?
— Защо ми звучи толкова кухо от вашата уста, Ерих?
— Все повече и повече заприличвате на Джон Джей. — Фон Нойрат се усмихна.
— Той е прав. „Ходопория“ не означава нищо за вас.
— Това само показва колко трудно се ориентирате в обстановката.
— Не мисля, че е така.
— Какво искате да кажете? — За първи път спокойствието му като че ли се пропука.
— Очевидно нещо, от което сте се отказали отдавна. Досега не го бях забелязвала. — Тя се обърна встрани и бръкна под блузата си. Когато отново застана с лице към него, държеше револвер, едва показващ се между дланите й.
— Няма да ви питам къде сте държали тази играчка. — Фон Нойрат не помръдна.
— Мерките за охрана на папата напоследък са засилени. — Тя замълча. — Такъв е манихейският папа, нали, Ерих?
— Не правете тази грешка. — Той натисна един бутон отстрани на бюрото си.
— Твърде дълго я правиха. Тук съм само за да оправя бъркотията.
— Знаете, че никога няма да имаме възможност като тази.
— Не, вие няма да имате повече възможност като тази. Другите — като нас — винаги са били много добри в изчакването на подходящия момент. Винаги сме избягвали изненадите. Така се губи основната идея. — Тя млъкна за момент. — И жертвите са напразни.
Вратата на помещението се отвори. Влезе човек от охраната с изваден пистолет.
Графинята се прицели и стреля.
— Насам, отче. — Един мъж го чакаше до отворената врата на колата. Пиърс нямаше какво друго да направи, освен да излезе. Бяха в някакъв тъмен гараж; в един ред бяха строени пет еднакви коли. Миришеше на бензин и масло. Той погледна през малкото прозорче — дървета, път, изчезващ зад хълма. Въведоха го през една врата на отсрещната стена; зад него застанаха още двама придружители. Никой не промълви нито дума.
Като стигнаха до вратата, първият мъж се обърна и започна да го претърсва — опипа краката и ръцете му, мина с изопъната длан по гърба и гърдите му. Накрая извади от джоба на сакото си малка кутия, щракна един ключ и я прекара по тялото му. Кутията остана тиха. Мъжът се обърна и отвори вратата. Стълби, водещи нагоре.
След две минути Пиърс стоеше в една библиотека с чудесен изглед от двата високи еркерни прозореца. С изключение на съвременното бюро между двата прозореца, стаята можеше да мине за галерия от Ватикана. Мъжете застанаха до вратата. Все още нито дума за обяснение.