Чезаре изглеждаше готов да продължава атаката, но спря. На устните му отново се изписа усмивка и той пак се зазяпа през прозореца.
— Това ще бъде поправено.
— А — кимна Пиърс, — схванах. Блейни е добрият манихей. Фон Нойрат просто е малко по-груб. — Чезаре не отговори и Пиърс продължи: — Наистина ли искаш да ме убедиш, че Блейни не е имал представа какво прави фон Нойрат? Наистина ли вярваш в това? Ако не съм пропуснал нещо, вие трябва да унищожите всяка църква, за да се появи вашата свята, единна и истинска. Което означава, че фон Нойрат винаги е бил част от това, което е вършил и манихеят Блейни, и може би е бил дори по-важен от него. И Нойрат, и Блейни се нуждаят от насилието и истерията.
Чезаре го погледна.
— Той се нуждае от „Ходопория“ по причините, които ти изтъкна. Толкова ли си наивен да мислиш, че не е имало папи манихеи и преди? Бенедикт Девети, Целестин Пети — те също са били отдадени на „Ходопория“, както и ние. И не са прибягвали до разрушителни сили както фон Нойрат. Отказвали са да правят каквото и да било — всъщност са знаели, че не биха могли да направят нищо, — защото посланието на „Ходопория“ не е само разрушение. Става дума за възраждане. Ти, повече от всеки друг, знаеш, че свитъкът обяснява какво означава единството над равнището на корумпираната църква. Без „Ходопория“ и нейното пълно обещание онези папи не са имали избор, освен да съхраняват мощта си и да служат на подкупната църква. Но човек като фон Нойрат не разбира това.
— Наистина ли? Може би онези папи са осъзнали големия парадокс. Че вместо да постигнат триумф тук, на земята — вашата единствена, чиста църква — е трябвало да разпространят мрак, който би затъмнил всяка следваща светлина, независимо от това колко е чиста. Блейни само е убеждавал себе си, че „Ходопория“ може да се издигне над това. Колко удобно!
— Ти наистина не си разбрал нищо, така ли? — Чезаре спря да се усмихва.
— Така изглежда.
Тишина. Чезаре отново се обърна към прозореца.
— Е, тогава си изпуснал възможността, която има Блейни сега.
— О, няма я.
За момент Чезаре се намръщи, но бързо възвърна самообладанието си.
— Но скоро ще я има. — Той бавно се обърна към Пиърс. — Как е момчето? Просто питам. То има добра памет за молитви.
Пиърс впери поглед в него. Чезаре се обърна към прозореца.
— Такъв прекрасен детски сопран…
Пиърс застина. Обзе го ярост. С последното самообладание, което имаше, той тръгна към вратата.
— Сбогом, Иън.
След половин минута Пиърс застана пред Аниели в библиотеката.
— Е? — попита тя.
Пиърс не каза нищо.
— Какво има, Иън? — Аниели усети, че става нещо.
— Каза ли нещо? — попита Перети от мястото си зад бюрото.
Пиърс се приближи към тях. Гледаше напрегнато кардинала. Накрая каза:
— Не мога да ви дам свитъка.
— Трябва да ми повярвате, че ние не сме замесени… — почна кардиналът.
— Не това е причината — каза Пиърс.
— Тогава е в самия свитък, така ли? — каза Аниели. Пиърс понечи да поклати отрицателно глава, но тя вече беше подхванала темата. — Знаех го! Какво има вътре, Иън? — Блясъкът в очите й отново се бе появил. — За какво е цялата тази шумотевица?
Той започна да обяснява, но тя го прекъсна:
— Какво са крили всичките тези години?
Пиърс видя очакването в очите й. Знаеше, че няма да го остави на мира. И накрая много тихо каза:
— „Q“.
— „Q“?! — Тя се облещи. — Искате да кажете, че това е… О, разбира се!
Тя обикаляше библиотеката с цигара в ръка и не спираше да говори.
— Това е забележително! Невероятно. Дори само откъсите за Възкресението…
Спря и погледна двамата мъже.
— Не е чудно, че манихеите са искали да сложат ръка върху него. Извън старата църква, само с новата. Това е идеално решение. Най-после цялата тази история с исляма добива смисъл.
Ентусиазмът й имаше съвсем различен ефект върху Перети.
— Това би могло да бъде опасно оръжие в нечии ръце — каза той студено. — Мога да разбера колебанието ви.
— Не, не можете — отвърна Пиърс, седнал на ръба на бюрото. И без никаква емоция добави: — Ще го дам на Блейни.
— Какво?! — изохка Аниели. — Да го дадете на… Ако тези пасажи наистина са там.
— Знам — каза Пиърс. — Но нямам избор.
— Страхувам се, че изборът е мой — каза Перети.
— За съжаление е така. — Пиърс се запъна. — Животът на сина ми зависи от това.
Стаята потъна в мълчание.
— Нямах… представа, че… — обади се Аниели.
— Аз също — каза Пиърс все така без никаква емоция.
— Как стана…
— В Босна, по време на войната. Още преди да облека свещеническите одежди.
— Тоест, вие не сте знаели досега за момчето, така ли? — попита Перети след дълго мълчание.