И разбира се, никакво споменаване на манихеите.
Някой го напръска и Пиърс се обърна. Беше Иво. В очите му се четеше израз на предвкусвана отплата. Само преди няколко дни бе започнал да се държи по-естествено — смъртта на Салко бе все още скорошна.
— Ох, Ивчо — каза Пиърс. — Май започва да вали.
Взрив от смях.
— Не беше дъжд! Не беше дъжд!
— Хм — каза сериозно, Пиърс. — Да не би да е…
Не можа да завърши — шепа вода отново се изля върху главата му. Пиърс скочи. Петра и Иво веднага побягнаха встрани.
Пиърс се приведе и изръмжа като звяр. Но очите му бляскаха закачливо.
— Мисля, че го пощурихме, Ивчо — каза Петра.
— Мама го направи — засмя се момчето. — Мама те поля, не съм аз. Мама беше.
Пиърс скочи, сграбчи го и го понесе към водата.
— Не! — пищеше Иво и се смееше. Пиърс го хвърли във водата.
— Пак ме хвана! — викна Иво, щом се показа над водата.
— Дай сега да хванем мама — каза Пиърс, обърна се и тръгна към брега.
Лицето на Петра бе прекрасно. Момент на паника, после пълна капитулация. Иво тържествуваше.
Пиърс разтвори ръце, готов да я метне на рамо. Вместо това бавно се изправи и я прегърна. Топлото й тяло се притисна до гърдите му.
Тя го целуна.
— Вече не приличаш на свещеник.
— Защо, това проблем ли е?
Тя се усмихна и попита:
— Каза ли на семейството си?
— Те знаят от момента, в който слязох от самолета. — Той я вдигна и я понесе към водата.
— Не, Иън. Не сега. Лекарят каза, че не бива да влизам във водата.
— До днес. Това каза.
Беше нагазил до колене, Иво беше до него.
— Ей сега ще видиш ти, мамо! — засмя се момчето.
Пиърс й прошепна в ухото:
— Или може би ще изчакаме до среднощното плуване, а?
— Да, бихме могли — прошепна тя.
Той нежно я целуна, после я сложи да стъпи във водата. Миг по-късно вече гонеше Иво.
— Значи аз ще си го получа заради мама, така ли?
Иво се мъчеше да избяга. Но нямаше начин.
Заедно паднаха във водата. Пиърс го грабна и го притисна до гърдите си. Заплуваха, главите им заподскачаха едновременно над водата.
Далеч от незначителното, в едно море, на пръв поглед пусто.
Бележка на автора
Би било невъзможно да се захвана с тази книга, без да се възползвам от предимството на наистина изключителната научна литература за ранното християнство. За трудовете им върху гностицизма съм извънредно задължен на Илейн Пейджълс, Кърт Рудолф, Ханс Йонас, Робърт М. Грант, Чарлз У. Хедрик и Робърт Ходжсън, Джио Уидънгред, Дейвид М. Шолър и Бентли Лейтън. За изследванията им върху „Q“ — на Джон С. Клоупънбърг, Кристофър М. Тъкит и Бъртън Л. Мак, чиито произведения бяха неоценими. И за техните по-общи произведения — на Джон Доминик Кроусан (чиято книга „Иисус: биографията на един революционер“ е просто чудесна), Лейф И. Вааг, Ярослав Пеликан, Робърт В. Фънк, Рой Хувър и Християнския семинар — и накрая на Питър Браун, който ми предостави сериозните предположения, върху които изградих моя собствен „Q“.
Светът на манихеите беше по-труден за проникване, но открих, че и в тази сфера има достатъчно богати изследвания. Иейн Гарднър, Луиджи Чирило, Джон С. Рийвз, Пол Мирецки и Джейъсън Бидън са събрали някои от най-любопитните текстове и коментари върху манихейските писания.
Трудът за манихеите на Питър Браун е забележително четиво.
Трудно бих си представил Гърция и Балканите, както по времето на войната, така и след нея, без изключителните книги на Уилям Далримпъл, Майкл С. Селс, Сабрина Петра Ремит, Миша Глени, Лора Зилбър и Алън Литъл, Ноел Малкълм и Питър Маас.
Всички заедно направиха изследването ми истинско удоволствие.