Пиърс се опита да не се разсейва, приклекна до купчина тухли и зачака. Знаеше, че ако позволи подобни мисли да го обземат за повече от няколко секунди, ежедневното усилие за оцеляване няма да е резултатно; но да се откаже съвсем от тези мигове би означавало да затъпее и да загрубее. И колкото повече се надяваше да възроди наивните, добронамерени убеждения, които го бяха довели тук, толкова повече разбираше, че би трябвало да има нещо по-възвишено от това безцелно унищожение. Вярата му оставаше силна. За него затъпяването не беше алтернатива.
Не и за човек, чието бъдеще беше в църквата.
Родителите му бяха против още отначало. И двамата бяха научни работници, добри католици, но по-скоро заради родителите си, а не заради самите себе си; всъщност вярата изобщо не влизаше в сметките им.
С изключение на ритуалите. Те си ги обичаха. И затова водеха него и двамата му братя на църква не заради духа, а по-скоро за да почетат календарната дата. Разбира се, не правеха нищо, което би могло да попречи на бейзбола, но пред олтара винаги се намираше нещо за едно дете, особено за най-малкото от тримата. Когато той започна да забелязва, че всъщност тези занимания са само повърхностни, не му се скараха. „Това е въпрос на култура — бе казал татко, — по този начин семейството се събира заедно“ — което, разбира се, означаваше повече време за ритуалите. Когато им съобщи, че намира във всичко това повече смисъл и привлекателност, те отново не бяха много изненадани. В крайна сметка и бележките, и приятелите, и преподавателите от колежа потвърждаваха колко е добър във всичко. Не само в играта, но и в начина, по който я играеше — с някакъв възторг, като чудо. На терена Пиърс беше най-добрият и всеки знаеше това. Нямаше проблем и когато продължи да ходи всяка неделя на църква.
Но когато се оказа, че го вдъхновява не бейзболът, а вярата, родителите му зяпнаха втрещени.
— Свещеник? — каза баща му. — Това не е ли малко… твърде католическо?
Училището беше първият компромис. Колежът „Света Богородица“. Беше използвал времето най-вече, за да играе; защо да не види нещата по-реално? И макар да отказваше да приеме това сега, статутът му на спортист беше направил живота му в колежа приятен. Бяха дошли да го видят как играе дори от първа лига. Дойдоха и си отидоха. Всички бяха обхванати от мрачни настроения. Особено младите дами. Нали се бе стремил високо нагоре. Какво искаше повече?
Вторият проблем бе с висшето образование. Отначало записа теология, но мама и татко го убедиха да погледне на нещата по-широко. Класическа филология. Сега му изглеждаше като скок в неизвестното. Беше се засмял и бе отстъпил. Но дори и той самият се изненада, когато започна с неочаквана лекота да учи латински и гръцки. Казваха му, че това било специфична дарба. Винаги бяха във възторг — особено когато обясняваше колко му е приятно да се занимава в клас с откъси от стари текстове и произведения. Беше като игра, казваше той. Да намериш липсващите парчета в мозайката — думите, които някога са били там, откъслечните фрази в пергамента, от които да оформиш смислени изречения. Винаги беше имал вкус към пъзелите. Татко се смееше и се веселеше от сърце.
Докато Пиърс не му каза, че не Хораций или Есхил, а свети Павел предизвиква целия този смях.
— Ние го пращаме в католически университет, а той иска да се зароби за цял живот? В какво сме сгрешили? Татко, разбира се, се шегуваше; родителите му никога не се бяха съмнявали в неговата искреност, дори и тогава, в гимназията. Но Пиърс знаеше, че тези шеги означават, че те всъщност никога няма да приемат решението му. Бяха си далеч по-добре с интелектуалните занимания и научните си програми. Не беше учудващо. И затова винаги се бяха отнасяли със собствената си вяра като с нещо, което трябва да се държи на една ръка разстояние.
А Пиърс знаеше, че това няма да му подхожда. Той се прехвърли теология, прекара няколко лета, работейки за архиепископията в Чикаго, и направи първите си стъпки над равнището на обикновените ритуали. Първите стъпки над играта на ученост и към крепостта на църквата.
Заедно с Джон Джей.
Дори сега, на повече от пет хиляди километра, клекнал зад камара строшени тухли, Пиърс не можеше да сдържи усмивката си при мисълта за отец Джон Джоузеф Блейни, енорийски пастор на църквата „Свято сърце“ — тази грамада от бяла коса, тези вежди, които винаги се нуждаеха от оформяне. Първия път, когато се срещнаха, Пиърс наистина трудно си наложи да не зяпа косматите снопчета, виещи се към клепачите, макар че никога не стигаха чак дотам. Впечатлението оставаше дори когато човек откриеше мъдростта и духовната сила на Блейни, скрити зад приведените рамене и зад изтощеното тяло, далечно ехо на някога внушителна фигура.