Същото чувстваха и останалите свещеници, дори и най-нахалните — никой не смееше да се изпречва на пътя на шейсет и пет годишния Блейни. Веднъж той дори взе участие в акция за залавяне на наркотици — беше научил, че някои от по-младите членове на паството му са се поддали на порока. Естествено, взе със себе си и Пиърс и двамата се потиха часове с три ченгета в едно претъпкано приземие. По типичния си начин Джон Джей накара Пиърс да прекара времето, като тихичко повтаря на глас игрословици — напред и наопаки: според него нещо необходимо за човек, облякъл расото.
Пиърс нямаше да има нищо против да си поиграе точно сега.
— Вярата е пъзел — казваше Блейни, — трябва да пазиш бодър ума си за нея.
Когато най-после, след три часа, децата дойдоха с шейсет грама марихуана, Пиърс направо трябваше да удържа за ръкава единия от полицаите, за да не се нахвърли върху Джон Джей.
— Три шибани часа, отче, за шейсет…
Блейни знаеше какво ще представлява „пратката“ (макар че не беше казал на Пиърс). Известно му беше също как ще се отрази гледката на тримата цивилни полицаи, готови да се нахвърлят върху дванайсетгодишни „дилъри“. Три часа за шест деца. Добра сделка, според Джон Джей. Трябваше му известно време, за да убеди полицаите да не прилагат строго закона, но накрая те се съгласиха и оставиха нарушителите в ръцете на Джон Джей. Видът на децата, разбрали, че с тяхното „превъзпитание“ ще се занимава отецът, беше достатъчно изразителен.
Пиърс обичаше онези летни месеци с Джон Джей. Чудесни и възторжени дни. След тях решението му вече беше категорично.
Но баща му беше на друго мнение.
— Сигурен ли си? — попита той. — Искам да кажа, съвсем сигурен?
— Да, татко, сигурен съм. — Седяха на кухненската маса в последните часове на Деня на благодарността — сами. Пиърс бе свидетел на нещо, което не бе вярвал, че ще види: баща му загуби дар слово. И за първи път се почувства равен с него.
— Предполагам, че си се надявал да се насоча към нещо друго, така ли?
— Всъщност… Не знам.
— Това е главното. Че никой не знае нищо.
— Хитрец. — Усмивка.
— Лукавец, по-точно. — Той гледаше как баща му се смее. — В това намирам смисъл, татко.
— Разбирам. Само че… животът ти ще бъде много самотен, Иън. Свещениците са друго племе. Сигурен съм, че отец Блейни ще е първият, който ще ти го каже.
— Затова ли носят тази маскарадна въшлива якичка?
— Говоря ти сериозно.
— Знам. И се опитвам да ти кажа, че не схващам нещата по този начин. Виж… помниш ли летните игри в лигата „Нютън“? — Кимване. — Спомняш ли си как ти казвах колко много обичам онова чувство, когато все още има достатъчно слънце, за да се види топката, но не достатъчно, за да му вярваш напълно? И тогава я запратиха към мен, и аз затичах да я гоня и тъкмо да я хвана, затворих очи, за да разбера дали ще падне в ръкавицата ми.
— Какъв превзет кучи син си. — Усмивка.
— Ами да — Пиърс се засмя. — Добре, спомняш ли си, когато ти казах, че когато отворих очи, топката беше там?
Кимване.
— Това е почти същото, само че хиляди пъти по-хубаво. Не можеш да го видиш, но знаеш, че го има. През цялото време. Как може да се чувстваш самотен?
За миг Пиърс помисли, че вижда в очите на баща си сянка на съжаление. Не за сина, който беше „на грешен път“, а за самия себе си. Тъга по чувство, което никога нямаше да изпита.
И все пак именно баща му предложи мисията за подпомагане на бежанците. Възторжените моменти в бейзбола и летата със свещеника бяха едно; босненските сражения бяха друго. Да изпробваш убежденията си на място, където вярата е в минимално количество. Преди да се хвърлиш в дълбокото. Затова беше дошъл.
Бездушието не беше възможност.
— Оттук — чу се глас зад купчините развалини. — Открихме ги.
Пиърс позна гласа — Салко Мендравич, мъж като мечка, който бе взел Пиърс под крилото си още първата седмица след пристигането му. Човек, който даваше мило и драго да общува при всяка възможност с пристигналите в селото американски свещеници и техните млади придружители. „Да, ваше преосвещенство, ще положа много грижи за тези млади хора, толкова смели, с толкова благороден дух…“ Мендравич, актьор преди войната, със същия ентусиазъм започна да ги учи да разглобяват, почистват и сглобяват автомата „Калашников“ веднага след като свещениците си тръгнаха. Не съвсем обичайната учебна работа за младежите. Бяха шестима. Петимата издържаха две седмици. По някаква причина Пиърс беше останал.
„По-силно убеждение“ — бе си казал тогава.