— Лошо. — Мендравич излязе на открито, проблясъците от горящия склад с гориво очертаваха огромното му тяло. — Йосип е ранен. — Той застана до Пиърс, гласът му свистеше. — Иска свещеник.
— Аз не съм свещеник — отвърна Пиърс.
— Знам… но ти дойде със свещениците. А точно сега той се нуждае от свещеник. Ти си най-близкият подръка. Той има нужда от последно причастие.
— Не мога да му дам последно причастие.
— С него е Петра — Мендравич опита да се усмихне. — Прави всичко възможно той да се чувства по-добре.
— Ще го вземем с нас. — Пиърс се раздвижи. — Ще му намерим свещеник в Слитна.
— Ще трябва да го носим. — Мендравич го стисна за ръката. — А възможността Да издържи е много малка. Колко пеницилин искаш да оставиш тук, Иън, за да го спасиш? — Усмивката беше изчезнала, хватката беше желязна. — Той иска да умре в мир. Мислиш ли, че Господ ще разбере?
Пиърс се опита да отговори, но внезапна експлозия пред външната стена на църквата не му позволи. Мендравич го блъсна на земята, насочи автомата си към отдавна изкъртения прозорец и изстреля един откос. Секунда по-късно двамата скочиха — сенките им върху отсрещната стена също скочиха — и се вмъкнаха под купчината греди и тухли — част от стената и покрива захлупиха пода като капак. Куршумите рикошираха зад тях.
— Петра! — високо прошепна Мендравич.
— Тук съм — чу се глас от мрака.
— Колко сандъчета можеш да носиш?
— Какво?
— Колко сандъчета с пеницилин?
Настъпи пауза, после се чу:
— Защо питаш? Всеки може да вземе по едно…
— Ако Иън и аз носим Йосип, колко можеш да вдигнеш?
Отново пауза. После:
— Йосип умря.
За момент Мендравич не каза нищо; после се обърна към Пиърс.
— Тогава всеки взима по едно.
Пиърс кимна. Мендравич вече го дърпаше за ръкава — отново засвириха куршуми. Безредни, диви изстрели; само единични куршуми влитаха в църквата — но достатъчно, за да накарат двамата мъже да се притиснат до земята. За нула време стигнаха до Петра; след още половин минута тримата тичаха към укритието на гората зад църквата. Носеха и трите сандъчета.
Нямаше нужда да се тревожат от преследване. Войниците в Пряк бяха „Бели Орлови“ — „Белите орли“, съвременни бандити — четници, обичащи насилието, и не изразходваха енергията си за нещо толкова обикновено като пеницилина.
Щяха да стрелят по звездите и да оставят евентуалните си жертви да се измъкнат и да се скрият в гората.
Разбира се, ако бяха открили Йосип жив, щяха да си направят голяма веселба.
Пиърс видя Йосип отново чак след пет седмици. При друга, нощна авантюра — този път наградата бе две дузини яйца — случайно откриха няколко плитки гроба в предградията на още едно неотбелязано на картите селище. Осем тела, всички жестоко обезобразени от Бели Орлови — накълцани лица и гениталии, последните напъхани в това, което беше останало от устата на жертвите. Пиърс бе чувал за подобни неща, казвали му бяха, че това е най-сигурният знак за себеотвращение, нуждата да обезобразиш един враг, приличащ на теб самия твърде много, но досега не беше виждал подобни неща. Сърби, хървати, мюсюлмани. Етнически неразличими по улиците на Сараево само допреди две години. Неразличими и сега — дори когато палачът е гледал лицето на жертвата и е виждал себе си.
Пиърс позна Йосип само по шарената носна кърпа — от колежа „Света Богородица“, випуск 1992-ра. Беше я подарил на Йосип в деня, когато той го бе научил да борави с „Калашников“.
— Едва ли ще мога да застрелям някого — беше казал Пиърс, докато нарамваше оръжието.
— Да застреляш някого ли? — отвърна Йосип. — Ти се радвай, ако сам не се застреляш. Все пак е добре да го носиш. Нали знаеш? Мъж без оръжие…
— … не е никакъв мъж. — Петра бе излязла на прага на близката къща — две стаи и кухничка, плюс една стара радиостанция, която някак си ги свързваше с другите хърватски градове в района — тук беше и комуникационният център за безкрайния поток бежанци. Носеше косата си на конска опашка и се мъчеше да държи встрани от лицето си буйно развяващите се черни къдрици. Както винаги, губеше битката. Две-три къдрици край бузите, маслинена кожа и остър поглед на черните като въглен очи.
Той осъзна, че се е зазяпал в странната й красота: гъвкаво тяло в панталони, блуза, пистолет на хълбока — поклащаше се свободно до бедрото й. И тези нейни очи… И рядко просветващата усмивка.
Още не беше свещеник.
— Е, значи и аз не съм никакъв мъж, като се има предвид как стрелям с това нещо — каза той.
Следа от усмивка.
— Ще се научиш — каза тя. — С повече практика.
Погледна оръжието, после него. Пристъпи и оправи тъмния ремък с нежните си пръсти.