И закрачи към Мендравич и останалите. Пиърс приклекна и се прекръсти. И се помоли за успокоение на душата на Йосип.
Беше нощ. Седяха в една от оцелелите къщи на Слитна — няколко стола, квадратна дървена маса, сламеници във всеки ъгъл — и гледаха как няколкото деца лакомо нагъват. Майките им, в дълги шарени басмени рокли, с черни забрадки на главите, стояха встрани и се усмихваха на всеки детски, безгрижен залък. Мендравич също гледаше и се усмихваше заедно с децата, празната му уста дъвчеше заедно с техните в шеговито доволство, което предизвикваше взривове от смях и слабите личица светваха.
Пиърс отхвърли спомените за Йосип и се поддаде на техния възторг, на заразителната му новост. Петра също: хвана едно от момчета — високо до кръста й — и започна да танцува из стаята и да го върти. Другите деца се ококориха и запляскаха с ръце, без да спират да лапат. За няколко минути светът като че ли изчезна. Това, че по-малко от половината щяха да стигнат до границата и още по-малко от тях щяха да оцелеят там, нямаше значение. Достатъчно им бе да получат каквото могат и когато могат.
Смехът на големите и радостните писъци на възторжените деца заглушиха свистенето на приближаващите снаряди. Каквато и да беше причината, ужасяващият вой влетя в малката стая само секунди преди снарядът да избухне. Нямаше време да се търси зимникът, да се прегърнат децата от закрилящи ръце. Първо рухна отсрещната стена — изду се в средата, като че ли беше от хартия. Вихри от пушек и прах. Пиърс падна на земята и удари силно и болезнено лявото си рамо — хапеща болка, която усети, като се опита да се надигне. Опипа врата си — нищо счупено, но болката не намаляваше. Без да мисли, се изправи и сграбчи толкова малки телца, колкото можа. Децата пищяха, някои бяха ранени, някои се тресяха лудешки. Отново свистене на артилерийски снаряд изпълни въздуха, този път придружено от тежък тътен откъм покрива. Знаеше, че разполага само със секунди. Притисна малките телца към гърдите си, хукна през стаята, полуослепял от праха, и се хвърли през това, което се надяваше, че е врата.
Звездите отгоре и глътката свеж въздух му подсказаха, че е успял. Едва сега усети тежестта в ръцете си и погледна надолу към четирите телца, които се бяха вкопчили в него. Пищяха, но бяха живи. Едно от момчетата се опита да побегне при майка си в горящата вече къща, но Пиърс го стисна здраво. Момчето запищя и започна да дращи ръката му.
— Молим! Молим! — но нищо не можеше да се направи. Още един снаряд се взриви някъде отдясно, взривната вълна срути покрива, дъжд от дърво и камък се посипа в нощта. Пиърс падна на колене, опита да защити децата с тялото си, момченцето все още се дърпаше, другите трепереха, обзети от неимоверен ужас. Парчетии западаха по главата и гърба му, свистяха шрапнели, после ударната вълна отмина. Чу се още една последна експлозия извън границите на селището — и после нищо.
Нападението беше като всички други — някъде от хълмовете, без определена цел и без реално военно значение. Тактика на терора. Пиянската игра на Босна от края на двайсети век. Както ненадейно бе почнала, така и свърши.
Започнаха да се появяват хора; отвсякъде викове, паника. От околните сгради се измъкваха късметлиите, избегнали нощния обстрел. Пиърс се опита да се изправи — изохка от болката в рамото, — две от децата се измъкнаха и затичаха към къщата. От развалините се измъкна някой, две големи ръце ги прегърнаха. Пиърс заслони очи от пламъците и горещината. Беше Мендравич. Грамадните му ръце вдигнаха двете малки момчета и ги притиснаха към огромните му гьрди. Куцаше, десният му хълбок беше целият в кръв, но той зашепна нещо на децата и замилва малките главици. Дотичаха две жени и взеха малките; трета се приближи, за да се погрижи за другите две деца, които все още стояха до Пиърс.
— Трябва да ти превържем раната — каза Пиърс на Мендравич.
— И твоята. — Едрият мъж посочи и Пиърс чак сега видя червеното петно на рамото си. Помръдна ръка. Повърхностно. Загледа се в горящата къща. Мендравич го хвана за здравата ръка.
— Нищо не можеш да направиш. — Ръката му беше като менгеме. — Нищо.
Втора стена се срути и това проправи още по-широк път на огъня. Отвътре се чуха приглушени викове. Последва тишина. Пиърс инстинктивно се опита да се освободи, но Мендравич беше много як.
— Петра успя да изнесе момчето навън; аз взех още три. Май една-две от жените също успяха. — Просто факти, никакво обсъждане. — Едно осакатено дете не може да оживее — продължи той, за да убеди колкото себе си, толкова и Пиърс. — По-добре да умрат сега, отколкото да гладуват самотни и след седмица да умрат.
Пиърс бе чувал тези разсъждения и почти се бе научил да ги приема. Но не и тази нощ.