Докато говорех, без да изпускам нищо от случилото се, Улф седеше неподвижно, като докосваше с върховете на мръсните си пръсти ръба на лавиците със саксии. Бе обърнал глава към мен и виждах ясно стиснатите устни и мрачния израз на лицето му. Жълтият му работен комбинезон с размери на футболно игрище, ми напомняше за нарцисите на масичката в стаята на Рейчъл Абрамс.
След като привърших разказа си попитах мрачно:
— Ще чуете ли коментара ми за случилото се? Той кимна с глава.
— Може би трябваше да остана, но от това нямаше да има голяма полза. Бях прекалено разярен, за да разсъждавам. Само три минути по-рано и тя щеше да бъде жива. Или в най-лошия случай щях да пипна престъпника за шията. Вие казахте да ви донеса нещо и така щеше да стане. Върви му на този мръсник! Разминали сме се за около тридесет секунди. Когато погледнах през прозореца, той е бил на улицата и е крачел спокойно без да страда от прекалено любопитство.
Улф отвори очи, но веднага след това ги затвори.
— Ако се съмнявате, че са я хвърлили от прозореца — ядосах се аз, залагам десет към едно. Не бих повярвал, че жената, писала този ръкопис, ще избере точно този ден, за да се хвърли от седмия етаж.
— Въпреки това, не можем да изключим напълно подобна възможност.
— Аз съм категорично против. Би било връх на глупостта. Е, добре. Все пак ви намерих нещо. — Потупах с бележника на Рейчъл десния си крак.
— Уви — тъжно въздъхна Улф. — Намереното от теб само потвърждава, че мис Уейлман е била убита, защото е чела ръкописа. Съмнявам се, че мисис Абрамс ще остане доволна от това, че нейната смърт е потвърдила нашата хипотеза. Много хора смятат, че заслужават по-добра участ. Инспектор Креймър ще иска този бележник.
— Сигурно. Може би не трябваше да го вземам, но вие така жално се молехте, че нямах търпение да ви донеса нещо. Да го занеса ли на Креймър или да му се обадя да дойде да го вземе?
— Нито едното, нито другото. Остави го на лавицата. Ще си измия ръцете и ще му се обадя лично. Допускам, че Рейчъл Абрамс е разказвала за ръкописа на някого. Обърни внимание върху това. Намери роднините и приятелите й. Направи списък и изчакай Фред, Сол и Ори да се обадят. После си разделете задачата и ще ми се обадиш да ми кажеш какво си направил.
— Господи! — възкликнах аз. — Но това е шито с бели конци. Може би ще искате отпечатък от валяка на пишещата й машина?
Улф се направи, че нищо не съм казал и тръгна решително към умивалника. Аз слязох един етаж по-долу за шлифера си. После предупредих Фриц да не ме чака за вечеря.
ГЛАВА ПЕТА
Какво друго ми оставаше. Като намерих в справочника на Бронкс домашния адрес на Рейчъл Абрамс и го потвърдих по телефона с някаква дама, успях да се напъхам в метрото по време на пиковия час и вече се поздравявах мислено с бързата работа. Не беше минал и час откакто шефа нареди да намеря роднините и приятелите на Рейчъл и аз вече влизах в стара многоквартирна къща на 180 улица недалече от Гранд Конкур.
Тук обаче разбрах, че съм избързал с радостта си. Жената, която ми отвори вратата на квартира 4Е, спокойно ме изгледа и попита без всякакви емоции в гласа си?
— Вие ли телефонирахте току-що? Нещо да не се е случило с моята Рейчъл?
— Вие майката на Рейчъл ли сте? — попитах аз. Тя усмихнато кимна с глава.
— От доста време. Във всеки случай никой не е твърдял противното. Какво се е случило?
За такъв обрат на нещата не бях добре подготвен. Считах за съвсем естествено някой журналист или полицай да съобщи тъжната вест преди моето идване. Бях подготвен за сълзи и вайкания, но съвсем не бях подготвен да съобщавам подобна новина на нещастната майка. Би било правилно да кажа цялата истина, но голямата гордост, с която майката каза: „моята Рейчъл“, не ми позволи да стана пратеник на смъртта. Не можеше да се извинявам и да казвам, че съм сбъркал номера, защото щях да проваля важно поръчение. В края на краищата се помъчих да се усмихна колкото се може по-широко, макар че гърлото ми бе пресъхнало.
Тя продължаваше да ме гледа дружелюбно.
— Може би трябва да ви поканя вътре — каза тя, но преди това ми кажете за какво става дума.
— Няма да ви отнема много време. По телефона ви казах, че се казвам Арчи Гудуин. Събирам материал за статия относно практикуващите стенографки. Вашата дъщеря обсъжда ли с вас работата си?
Тя леко се намръщи.
— Можете да я попитате сам. Нима не можете?
— Мога, ако вие имате основателна причина да не говорите за това.
— Защо трябва да имам такава причина?
— Не знам. Но да предположим, че тя печата разказ или статия на някакъв човек по поръчка. Би ли ви разказала за неговата външност и маниери или за съдържанието на написаното?