Ако хартията за подаръци окаже магическото си въздействие и върху останалите дами в кантората, то телефона ми ще се подпали всеки момент. Като имах това предвид, намекнах на шофьора на таксито, че би било добре да стигнем за по-малко от час, но нали знаете какво става по улиците на Манхатън по това време на деня.
Когато най-после пристигнахме, изскочих от колата като куршум, преминах през кухнята задавайки в движение въпрос на Фриц:
— Някой да ме е търсил по телефона?
Той отговори отрицателно. Очите му обаче заблестяха странно.
— Знаеш ли, Арчи — каза той. — Ако ти потрябва помощ, можеш да разчиташ на мен. Забрави за възрастта ми. Швейцарецът във всяка възраст си е швейцарец.
— Благодаря. Може да те мобилизирам. Теодор ли изплю камъчето?
— Не. Мистър Улф ми разказа.
— Какъв завистник!
Наредено ми е да докладвам по всяко време на деня и нощта. Затова влязох в бюрото и позвъних в оранжерията, където Улф ежедневно прекарва времето си от четири до шест следобед.
— Аз съм тук. Цветята са доставени. Впрочем ще ги калкулирам на Уейлман по три долара на парче. Евтино.
— Не. Аз не търгувам с орхидеи.
— Но той ти е клиент.
— Не търгувам с орхидеи — Улф прекъсна разговора.
Взех счетоводната книга и записах изработеното време и разходите на Сол, Фреди и Ори като им написах съответните чекове.
Първото позвъняване дойде около шест. Обикновено отговарям аз:
„Кантората на Ниро Улф, Арчи Гудуин слуша“, но този път реших да посъкратя формалностите:
— Арчи Гудуин на телефона.
— Мистър Арчи Гудуин ли е? — попита трескав, суховат, но все пак женски глас.
— Да.
— Казвам се Шарлота Адамс. Получих кутията с орхидеи и писмото ви. Много благодаря.
— Няма за какво. Нали са красиви?
— Вълшебни са, но аз не нося орхидеи. От оранжерията на мистър Улф ли са?
— Да. Но вие смело можете да си ги слагате в бутониерата.
— Аз съм на четиридесет и осем години, мистър Гудуин, така че вие сигурно имате основателни причини да ми изпращате орхидеи.
— Ще бъда откровен с вас мис Адамс. Мис Адамс?
— Не. Мисис Адамс:
— Все едно. Ще бъда откровен. Момичетата често се женят, така че в бележника ми се образуват големи бели петна. Зададох си въпроса: на какво биха се зарадвали младите жени и сам си отговорих: на десет хиляди орхидеи. Цветята наистина не са мои, но имам достъп до тях. Затова аз сърдечно ви каня утре вечер в шест часа да посетите дом номер деветстотин и две на Западна 35 улица, за да се полюбувате на орхидеите и после да вечеряме заедно. Уверен съм, че нищо няма да ни попречи да прекараме приятно времето си. Записахте ли адреса?
— Трябва ли да преглътна тази щуротия, мистър Гудуин?
— В никакъв случай! Ще преглъщате утре на вечеря. Обещавам ви, че ще си оближете пръстите.
— Съмнявам се — каза тя и затвори.
По време на разговора влезе Улф и се намести във фотьойла си. Погледна ме намръщено и започна да тегли долната си устна с палеца и показалеца.
Обърнах се към него:
— Първата не става. Близко е до петдесетте и е омъжена. Прави се на много умна. Проверила е номера и знае, че е ваш. Мислех да им се представя но… Ние…
— Арчи!
— Да, сър.
— Какви щуротии говориш?
— Никакви щуротии. Не успях да ви кажа, че реших да ги поканя да вечерят с нас. Това ще ни помогне много…
— Да вечерят тук?
— Че къде другаде?
— Не!!! — отряза сякаш с нож Улф. Аз се възмутих.
— Но това са детинщини — казах аз, подражавайки на Улф. — Вие презирате жените и… позволете да довърша… във всеки случай не понасяте компанията им. След като сте закъсали с това дело и цялата тежест е паднала върху мен, искам да ми развържете ръцете. Освен това не вярвам, че сте в състояние да прогоните от къщи цяла банда братя по разум или сестри, няма значение, в часа за вечеря.
Улф стисна здраво устни. Като ги отпусна, каза:
— Много добре. Ще ги заведеш на вечеря в ресторант „Рустърман“. Ще позвъня на Марко да ви предостави отделна стая. Когато разбереш колко…
Телефонът иззвъня и побързах да вдигна слушалката.
— Арчи Гудуин слуша.
— Кажете ми още нещо — прошепна женски глас.
— Сега е ваш ред — възразих аз.
— Вие ли донесохте кутиите?
Мисля, че беше същата дама в приемната.
— Познахте. Всички ли стигнаха до адресатите.
— Да, без една. Едно от нашите момичета е болно и е останало вкъщи. Ако знаете каква каша забъркахте. Вярно ли е, че вие сте самият Арчи Гудуин, който работи при Ниро Улф?
— Ама че работа! В бележката е казано да позвъним и да попитаме „защо“. Защо?
— Скучно ми е и реших да си устроим купон. Утре в шест. Тук при Ниро Улф. Адреса е в телефонния указател. Ако и други последват примера ви, нищо не ви заплашва. Огромни количества орхидеи, напитки, възможност да ме опознаете отблизо и вечеря достойна за мис Америка. Мога ли да попитам как се казвате?