— Разбира се. Бланш Дърк. Значи казвате утре в шест?
— Точно така.
— Не бихте ли могли да си запишете нещо?
— Обожавам да го правя.
— Запишете си: Бланш Дърк. Потресаващо име, а? Така, значи, две чаши джин, една сух вермут, две капки сок от нар и две капки перно. Успяхте ли да запишете?
— Аха!
— Мисля, че ще дойда, но, ако не успея, опитайте го. Никога не знам какво ще правя на следващия ден.
Измърморих нещо и затворих. Обърнах се и погледнах Улф.
— Тази е по-любезна от мисис Адамс. А дори час не е изтекъл откакто са свършили работа. Сега, за вечерята в „Рустърман“… Вярно е, че за тях ще бъде голяма чест да посетят най-добрия ресторант в Ню Йорк, но…
— „Рустърман“ се отменя.
— Какво? Но нали казахте…
— Размислих. Вечерята ще е тук. Аз и Фриц ще направим менюто. Пирожки с омари и патица с вишни и грозде. На жените ще се хареса калифорнийски ризлинг. Ще свърши работа.
— Но вие не го харесвате.
— Аз няма да съм тук. Ще изляза в шест без пет, ще вечерям с Марко и ще си побъбря с него.
В разказите си за подвизите на Ниро Улф винаги съм споменавал, че той никога не излиза от къщи по работа, но в случая имаше съществена разлика. Бих могъл да кажа, че това излизане е по работа, но няма да съм съвсем точен.
— Поне останете да ги видите — опитах се да протестирам. — Те мечтаят да се запознаят с вас. Особено мисис Адамс. Тя е на четиридесет и осем, точно за вас и сигурно след като се е хванала на работа, семейният й живот не върви. Освен това…
Телефонът отново иззвъня. Вдигнах слушалката и се представих. Звънкото сопрано отхвърли слушалката на половин метър от ухото ми.
— Мистър Гудуин, сметнах, че съм задължена да ви позвъня. Така не е хубаво, но след като сме непознати и никога няма да се видим, няма да ви се представям. Това са най-красивите орхидеи, които някога съм виждала. Днес отивам на гости при приятели, където всички ще са свои. Ще зинат с уста, когато ги видят. Знаете ли какво ще им кажа, когато ме попитат кой ми е подарил орхидеите? Бих могла да кажа, че са от таен обожател, но не съм такова момиче. Затова не зная как да отговоря, но цветята са толкова красиви, че просто не мога да се удържа…
Когато пет минути по-късно оставих слушалката Улф измърмори:
— Забрави да я поканиш.
— Да — потвърдих аз. — Тя е девственица и такава ще си остане.
ГЛАВА ОСМА
Не си спомням друг път цяла група външни лица да се е събирала в оранжерията при отсъствието на Улф. Върху Теодор падна страшната тежест на отговорността. Той гледаше със свито сърце някой да не обърне лавицата със саксии или да не откъсне уникален хибрид, но и внимаваше за масата с подозрителни напитки, които бях сложил при него. Тъй като посетителките доста често посещаваха масата, на Теодор му ставаше лошо при мисълта, че някой може да изсипе чаша със силна напитка в някоя саксия, която той е отглеждал десет години. Жал ми беше за него, но исках гостите да се почувстват като у дома си.
Идеята ми заработи. Позвъниха ми само седем от тях, но съдейки по всичко станало, те здравата бяха обсъдили предложението ми в кантората и дойдоха на две групи по пет. Още две бяха телефонирали докато ме нямаше. Работата беше неотложна. Отидох до Бронкс, за да поговоря с мисис Абрамс. Тя не беше във възторг от посещението ми, но аз се извиних и изпълних дълга си докрай като я поканих на празненството. В края на краищата тя се съгласи макар и против волята си. Оставаше ми още да завербувам и Джон Р. Уейлман и тук ми провървя. Достатъчно бе едно обаждане до хотела.
От моя гледна точка моите дами бяха на средно ниво и за мен би било по-просто да се запозная с тях, да утоля жаждата им, да ги развличам с приказки за орхидеи, ако не бях така зает мислено да ги нареждам в редици предвид бъдещето. Можех да ви избавя от това да слушате как подготвях всичко, още повече, че едва ли някой друг би рискувал да повтори моя подвиг. Сега мога да ви разкажа всичко с подробности, но тогава нямаше никакво време да правя справки за посетителките си.
И така, работех като каторжник, запомних имената им и попивах трохите информация за тяхното положение в работата. Когато вечерята пристигна, вече имах що-годе представа за всяка една от тях. Шарлота Адамс бе на 48 години и беше секретарка на старшия съдружник Джеймс А. Къриган. Суховата и жилава, тя явно не бе дошла да се весели. На едни години с нея бе единствено пухкавата стенографка, която, казвайки името си, радостно хихикаше: Хелън Трой. По възраст следваше Бланш Дък — трицветната Блондинка. Бях напълнил цял шейкър с нейната напитка. Досега тя два пъти ходеше до масата и накрая за икономия взе със себе си целият шейкър.