— Не. Ни най-малко.
— На колко години беше тя?
— На двадесет и шест. На двадесет и девети ноември беше рожденият й ден.
— Единствено дете ли беше?
— Да, единствено.
— Беше ли добра дъщеря?
— Най-добрата на този свят.
Неочаквано ни прекъснаха. Мисис Абрамс тихо, но ясно отсече:
— Не е била по-добра от моята Рейчъл. Уейлман се усмихна. Досега не беше го правил.
— С мисис Абрамс вече обменихме впечатления като сравнявахме нашите дъщери. Нейната Рейчъл с нищо не е била по-малко добра от Джоан.
— Няма за какво да спорим. Какви планове кроеше Джоан за бъдещето? Да се омъжи или да продължи кариерата си?
— Боя се, че не знам. Казвал ли съм ви, че тя завърши колежа Смит с пълно отличие?
— Да.
— Преди време имаше приятелски отношения с млад човек от Дартмут и ние мислехме, че ще се венчаят, но тя тогава беше много млада и слава Богу, че го осъзна. А тук, в Ню Йорк, в издателството работеше от четири години. Писа ни в Пеориа…
— А къде е тази Пеориа? — запита Бланш. Уейлман погледна сърдито.
— Пеориа? Това е град в щата Илинойс. Тя ни писа за някои млади хора, с които се е запознала тук, в Ню Йорк, и ние мислехме, че вече е време да помисли за себе си. Ние с майка й много се надявахме…
Той се наведе напред, погледна мисис Абрамс, после отново насочи погледа си към мен.
— Обсъждахме това с мисис Абрамс. Тя чувства същото, но при нея са изминали два дни и тя още не го е осъзнала. Казах й, че ако ми дадете бележник и писалка, сигурно ще си спомня десет хиляди нейни думи и постъпки, замисли и настроения. Вие не можете да си представите какво значи да имаш дъщеря?
— Сигурно сте прав. Има какво да си спомните.
— Така е. Вече се питам дали това нещастие не е наказание свише заради моята прекалена гордост с нея. Но това не е така. Не съм я имал за ангел. И тя си имаше грехове… Случвало се е като малка да послъгва и да не слуша, а когато порасна, невинаги постъпваше както би ни се искало, но като се замисля дали имам повод да я упрекна за някоя лоша постъпка, винаги си отговарям: не. Няма такъв.
Той замълча и отново обходи с поглед гостите ни. Сякаш търсеше потвърждение на думите си.
— Не. Няма такъв — повтори той.
— Значи тя е била самото съвършенство — забеляза Клер Беркхард.
Помислих си, че тя не направи опит да иронизира, но Бланш побесня.
— Затвори си устата, вундеркинд от вечерното училище! — нахвърли се тя върху Клер. — Човекът е тъжен. Загубил е дъщеря си! Или ти също си завършила колеж с отличие?
— Аз не съм учила във вечерно училище — възнегодува Клер. — Завършила съм Олифънската частна бизнес школа.
— Съвсем не съм искал да кажа, че е била съвършена — продължи Уейлман. — Нерядко ми се струваше, че държанието й не е такова, каквото би трябвало да е. Впрочем, каквото и да говорим, тя не е вече между живите, така че няма значение. Не бих искал да променя нищо от характера и постъпките й, стига да имах власт за това. Вижте се… колко много сте пили… Ако бяха тука бащите ви, надали щяха да се радват. А сега си представете, че ви убиват и ви отнасят вкъщи… Дали близките ви биха ви упрекнали, че приживе сте имали склонност към алкохола?
— Разбира се, че не! Те ще помнят за вас най-хубавото, това, с което могат да се гордеят.
Той се изправи.
— Не е ли така, мисис Абрамс. Нали именно така се отнасяте към Рейчъл?
Мисис Абрамс повдигна глава. Сякаш тя не гледаше Уейлман, а всички присъстващи едновременно.
— Как се отнасям към моята Рейчъл? — Тя поклати глава. — Минали са само два дни. Ще бъда откровена с вас. Докато говореше мистър Уейлман, аз седях и мислех. Моята Рейчъл не слагаше алкохол в устата си. Ако я бях видяла, сигурно щях да я наругая. Даже страшно е да си представя как бих реагирала. Ако тя сега беше тук, на тази маса, щях да й кажа: „Пий дъще, пий, колкото ти се иска! Пий и наздраве!“ — тя трескаво закърши ръце.
— Може би не обяснявам правилно и вие не ме разбрахте…
— Много добре ви разбрахме — едва чуто прошепна Елинор Грубър.
— Искам само да ми върнат Рейчъл. Имам повече щастие от мистър Уейлман, тъй като имам още две дъщери. Дебора е на шестнадесет и сега завършва училище. А Нанси е на дванадесет и се учи в колеж. Те са по-умни от Рейчъл и по-практични. Рейчъл се радваше, че са толкова умни и сама уговори Нанси да се запише в колежа. Когато изкарваше допълнително пари, винаги съм й казвала: „Рейчъл, купи си нова рокля или се разходи до някъде“, но тя само се смееше и казваше: „Ех мамо, аз съм си работна“. Тя отново сплете пръсти.