— Разбирам ви, съчувствам ви, но не мога да го сторя. Вие сте отчаян и сега търсите изход. Мога да ви представя цял куп основателни възражения, но ще приведа само две: първо, вече е един часа и няма да успея, и второ, никак не ми се иска да го направя. Разбирате ли, в някои неща съм по-опитен от вас, особено в това как да измъквам необходимите ми сведения от жени. Няма по-нелепо нещо от това да мъкна в някоя закусвалня в Манхатън племенницата на единия от съдружниците, още повече, че тя в този час си довършва сладоледа с бадеми и кленов сироп.
На Улф му се повдигна от подобна комбинация.
— Моля за извинение, но сладоледа с кленов сироп и…
— Затвори си устата! — изръмжа Улф.
Въпреки това си давах сметка, че всички нишки са в ръката ми. Сол, Ори и Фред вече събираха информация, но бяха толкова далеч от Джоан Уейлман в сравнение с мен. Ако някоя от десетте или от тези шест, които нямах честта да видя, имаше в себе си дори троха нужни сведения, то само аз бях в състояние да ги извадя на бял свят. Ако не исках разследването да се проточи до Коледа, трябваше да побързам.
Като се върна от обяд, Улф се настани в креслото си и се захвана с томче поезия на Оскар Хамерщайн, като изхвърли от главата си всякакви убийства. Мотаех се напред-назад и се мъчех да измисля нещо, но в това време телефонът иззвъня.
Оттатък се чу женски глас:
— Мистър Къриган иска да разговаря с мистър Улф. Моля ви да ме свържете.
Аз се намръщих.
— Как се добрахте до нас, госпожо Адамс? Без приключения ли?
— Да.
— Чудесно. Мистър Улф сега е зает. Чете стихове. Свържете ме с мистър Къриган.
— Но, мистър Гудуин…
— Няма да успеете да ме убедите и не забравяйте, че вие позвънихте първа, а не аз. Свържете ме с него. — Прикрих с длан слушалката и прошепнах на Улф: — Мистър Джеймс А. Къриган, старши съдружник.
Улф остави книгата и се протегна към телефона пред него. Аз останах на линия. Така бе винаги, освен в случаите, когато той с жест ми показваше да затворя.
— Ниро Улф на телефона.
— Обажда се Джеймс Къриган. Бих искал да поговорим.
— Слушам ви.
— Не по телефона, мистър Улф. По-добре ще е да се срещнем. Някои от колегите ми също искат да присъстват. Не можете ли да дойдете в кантората ми? Да речем към пет и половина?
— Никога не ходя по кантори, мистър Къриган. Приемам хората в собствения си кабинет. В пет и половина съм зает, но в шест мога да ви приема, ако желаете.
— Добре, в шест, ще сме петима и е по-добре да се срещнем тук.
— Не, сър.
— Почакайте за минутка.
— Изминаха повече от три минути. Накрая слушалката отново оживя.
— Извинете, че ви накарах да почакате. Всичко е наред. Ще бъдем при вас в шест или малко след това.
Улф сложи слушалката и аз го последвах.
— Е, в крайна сметка кошерът се разтревожи — забелязах аз, — за първи път от десет дни има раздвижване.
Улф междувременно се бе зачел в томчето си.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Никога в нашата детективска кантора не са се събирали толкова мощни юридически сили. Четирима практикуващи адвокати и един лишен от практика.
Джеймс А. Къриган беше на годините на секретарката си, Шарлота Адамс, а може би и по-млад. Долната му челюст бе като на професионален боксьор, имаше телосложение на пенсиониран жокей, а в очите му светеше такъв студен блясък, какъвто можеше да се види в очите на котка при вида на канарче.
Емет Фелпс, със секретарката си Сю Дондеро, бе за мен пълна изненада. По думите на Сю той се считал за подвижна енциклопедия и можел да цитира наизуст всеки прецедент за отдавна забравен съдебен процес без да гледа в справочника. Изглеждаше малко над петдесетте, висок над шест фута, широкоплещест, с дълги ръце и според мен би изглеждал много по добре в генералски или адмиралски мундир.
Луис Кастин, със секретарката си Елинор Грубър, беше най-младият в компанията, и беше вероятно на моите години. В неговия поглед нямаше това гладно изражение както у Къриган. Напротив, изглеждаше сънлив, но това сигурно бе маска, тъй като Сю ми беше разказала, че именно той се представя в съда като боец. Кантората му възлагала най-трудните случаи откакто О’Мелли бил лишен от практика.
Фредерик Бригс, наречен чичо Фред, беше с посивели коси и костеливо лице. Може би имаше секретарка, но на мен не ми бе известна. Имаше навик да мига глупаво като гледа събеседника си и това ме хвърли в недоумение. Как такъв човек на седемдесет или повече години бе станал съдружник? Всъщност може би такъв е редът им, кой ги знае тези юридически фирми? Лично аз не бих му се доверил дори да ми смени попивателната хартия.
Конрой О’Мелли, който е бил старши съдружник и цар на защитните номера в съда, преди да го изхвърлят за подкуп на заседател, изглеждаше според очакванията, сякаш бе поливан със студена вода. Гънката на разочарование около устните сигурно щеше да му остане до края на живота. Но ако я махнем и му повдигнем малко увисналите бузи, и добавим малко блясък в очите, не е трудно да си представим как е изглеждал този лъв на съдебната зала. В днешното състояние той не бе в състояние да покори самия себе си и то в телефонна будка.