Уолтър Скот
Роб Рой
Глава I
Вие поискахте от мене, драги приятелю, да посветя част от свободното време, с което провидението благослови залеза на живота ми, на едно описание на опасностите и трудностите, които прекарах през младините си. Споменът на тези приключения, както благоволихте да ги наречете, наистина остави у мене едно смесено чувство на удоволствие и болка, както и не малка благодарност и страхопочитание към всевишния, който реди човешките съдбини и който още през ранните ми години ме изведе през много рисковани и трудни начинания, така щото, като си спомням за тях и ги сравнявам с настоящето, ми се струва още по-приятно спокойствието, с което е благословил дългия ми живот. Нито пък мога да се съмнявам — както и вие често твърдите, — че приключенията ми сред един народ с извънредно примитивно управление и обноски представляват известен интерес за онези, които обичат да слушат разказите на един старец за минали времена.
Обаче все пак вие не трябва да забравяте, че един разказ, разправен от един приятел на друг, губи половината от обаянието си, когато бъде написан черно на бяло; и че ако сте изслушвали с интерес разказите, разправяни лично от човека, преживял тези приключения, те ще се видят по-недостойни за вниманието ви, ако ги четете, уединен в кабинета си. По-младата ви възраст и по-доброто ви здраве ви обещават по-дълъг живот, отколкото съдбата, както изглежда, е отредила на вашия приятел. Ето защо захвърлете тези страници в някое чекмедже на писалището си, докато едно събитие, което може да стане всеки момент и което непременно ще стане през следващите няколко — най-много една-две години, ни лиши от възможността да се виждаме. Когато се разделим в този свят, за да се срещнем отново, надявам се, в един по-добър свят, аз много добре съзнавам, че вие ще тачите паметта на починалия си приятел повече, отколкото той заслужава, и във всяка подробност, която сега записвам, ще намирате материал за тъжни, но не и неприятни размисли. Някои завещават на доверените си приятели лика си, външния си образ, а аз връчвам в ръцете ви верен препис на моите мисли и чувства, на моите качества и недостатъци с пълната надежда, че грешките и своеволната необузданост на моята младост ще намерят същото благосклонно разбиране и прошка, каквито тъй често са намирали недостатъците на зрялата ми възраст.
Едно от многото предимства човек да посвети мемоарите си, ако смея да дам такова гръмко име на тези страници, на един скъп и близък приятел е това, че бих могъл да съкратя някои подробности, съвсем излишни в случая, но с които щеше да се наложи да задържа непознатия ми читател, преди да стигна до по-интересните страници в разказа си. Трябва ли да ви отегчавам заради това, че сте мой приятел и че имам пред себе си мастило, хартия и време? Същевременно не смея да обещая да не използувам случая, който така съблазнително ми се представя, да говоря за себе си и за делата си, макар и да се касае за неща, еднакво известни на двама ни. Склонността да се увличаме в подробности, когато ние самите сме героите на събитията, за които разказваме, често ни кара да пренебрегнем грижите, които би трябвало да отдаваме на, времето и търпението на читателя. Най-добрите и най-мъдрите не са устоявали на това изкушение. Нека ви припомня само забележителния случай с това рядко и оригинално издание на мемоарите на Сюли2, което вие със суетната любов на истински библиофил упорито твърдите, че предпочитате пред изданието, сведено до полезната и обикновена форма на мемоари, но което представлява за мене интерес единствено понеже илюстрира доколко един толкова велик човек като автора им се е поддал на тази слабост — желанието да се самоизтъква. Ако си спомням добре, този достопочтен велможа и велик държавник беше избрал четирима благородници измежду приближените си, за да опишат събитията на живота му под заглавието „Хроника за мъдрите кралски дела — държавнически, домашни, политически и военни — на Хенри IV“ и т. н. След като събрали материали за произведението си, тези мъдри хроникьори превърнали мемоарите, съдържащи всички забележителни събития в живота на господаря им, в разказ in propria persona3. И така, вместо да предаде собствения си разказ в трето лице като Юлий Цезар или в първо лице като онези, които било в салона, било в кабинета си правят себе си герои на собствения си разказ, Сюли се е наслаждавал на изтънченото и странно удоволствие да слуша събитията на живота си, разказани от секретарите му, съчетавайки по този начин в собствената си личност слушателя, героя и вероятно и автора на цялата книга. Трябва да е било забележителна гледка да види човек бившия министър, изправен като бастун, с бродирана мантия и къдрава колосана яка, как слуша, седнал тържествено под балдахин, разказа на своите хроникьори, които, застанали пред него, прави и гологлави, важно му съобщават: „Така рече херцогът, такова заключение направи херцогът, такова беше мнението на ваше превъзходителство по този важен въпрос, такива бяха тайните съвети, които вие дадохте на краля в това критично положение“ — все неща, които трябва да са били много по-добре известни на слушателя, отколкото на разказвачите и по-голямата част от които те са можели да научат само от него.
1
Антоан–Леонард Тома (1732–1785) — френски писател от XVIII век, близък до просветителите. — Б. р.
2
Херцог Сюли (1560–1641) — известен френски държавник, пръв министър на крал Хенри IV. Оставил е мемоари, които не са лишени от исторически интерес, макар и да не са съвсем достоверни — Б. р.