От всички хора, които съм виждал да се плашат от такива истории, един нещастник, с когото пътувах ден и половина, най-много ме забавляваше. Зад седлото си той бе привързал един много малък, но очевидно много тежък куфар, който пазеше особено старателно, като държеше винаги да му е пред очите и винаги отклоняваше любезните и усърдни слуги и коняри, които си предлагаха услугите да го пренесат в хана. Също така предпазливо той се стараеше да скрие не само целта на пътуването си и къде отива, но дори ежедневния си маршрут. Нищо не го смущаваше повече от това, да го попитат в каква посока пътува и къде смята да спре по пътя. Той най-внимателно и загрижено преглеждаше помещението, където щеше да пренощува, като отбягваше да остане сам или пък с човек, когото, по своите схващания, не одобряваше. В Грантъм, струва ми се, той не си легна цяла нощ, за да не заспи, защото в съседната стая имаше един кривоглед здравеняк с черна перука и жилетка с потъмнели златни ширити. Макар и погълнат от всички тези грижи, съдейки по яките му мускули, той беше човек, който не би се спрял пред никаква опасност и би се справил не по-зле от всеки мъж. Той беше силен и добре сложен. По златните ширити и кокардата на шапката му личеше, че трябва да е служил във войската или поне служебно да е свързан с военната професия. Освен това, когато за момент забравяше въображаемите ужаси, които изпълваха мислите му, той говореше като напълно разумен човек, макар езикът му винаги да беше порядъчно грубоват. Но за каквото и да станеше дума случайно, всичко му напомняше за вечните му опасения. И откритото поле, и някоя гъста горичка му вдъхнаха страх. А подсвирването на някое овчарче веднага се превръщаше в сигнал на разбойник. Дори когато видеше увиснал на бесилка разбойник, вместо това да го увери, че правосъдието благополучно бе ликвидирало едного от тях, неизменно му напомняше колко разбойници оставаха още необесени.
Компанията на този човек би ми дотегнала, ако собствените ми мисли не ме отегчаваха още повече. Все пак някои от чудноватите истории, които той разказваше, не бяха съвсем безинтересни и някои от неговите чудатости ми даваха от време на време възможността да се забавлявам за негова сметка. Той разказа между другото за няколко нещастни пътници, които станали жертва на крадци и си докарали тази беда, като се сдружили по пътя с един добре облечен и забавен непознат човек, в чието общество се надявали да намерят не само закрила, но и развлечение; той ги развеселявал по пътя с песни и истории и ги предпазвал, когато ханджията се опитвал да ги изиграе в цената или им представял погрешна сметка, докато най-после, под предлог да ги прекара по най-краткия път през едно пусто поле, отклонил нищо неподозиращите си жертви от главното шосе и ги закарал в тъмна горичка, където, с едно изсвирване със свирката си, събрал другарите си от скривалищата им и се представил в истинския си образ, а именно, главатар на банда разбойници, които отнели на непредпазливите му спътници кесиите, а може би, и живота. Към края на подобен разказ, когато спътникът ми под впечатлението на случките в собствения си разказ пял трепереше от страх, забелязах, че той ме гледа подозрително и с известно съмнение, сякаш му бе хрумнало, че още докато говори, може пред него да стои човек, не по-малко опасен от този, описан в разказа. От време на време, когато такива мисли се натрапваха на този изобретателен самоизтезател, той се отдръпваше от мен към отсрещната страна на пътя, оглеждаше се във всички посоки, проверяваше пищовите си и очевидно се подготвяше било да бяга, било да се защищава, според обстоятелствата.