Аз не се намирам в такова смешно положение като великия Сюли, но все пак би било странно Франк Озбълдистън да прави официален доклад на Уил Трешъм за своето раждане, възпитание и положение в обществото. И затова ще се боря против изкушението да вляза в ролята на г. П. П., чиновник по гражданското състояние в нашата енория, и ще се постарая да не ви съобщавам нищо, което ви е вече известно. Все пак трябва да ви припомня някои неща, защото, макар и някога да са ви били добре известни, вие може да сте ги забравили с течение на времето, а именно те определиха съдбата ми.
Сигурно си спомняте добре баща ми, тъй като той беше съдружник с вашия баща и вие го познавахте още от детинство. Едва ли сте го виждали в най-добрата му възраст, преди старческите недъзи да сломят пламенния му дух и предприемчивостта му в търговските сделки. Той наистина щеше да бъде много по-беден, но вероятно не по-малко щастлив, ако беше посветил на науката тази неизчерпаема енергия и остра наблюдателност, които вложи в търговските си сделки. Но в рисковете на търговията за авантюристичния дух има нещо завладяващо, независимо от надеждата за печалба. Този, който се впуска в това невярно море, трябва да притежава сръчността на кормчия и смелостта на мореплавател; и все пак може да претърпи корабокрушение и да пропадне, ако ветровете на щастието не са благоприятни за него. Тази смесица от постоянна бдителност и неизбежен риск, постоянната и страшна несигурност дали благоразумието ще надвие случайността или тя ще осуети благоразумните планове заангажирва напълно както умствените способности, така и чувствата; така търговията има обаянието на комара, без да бъде морално осъдителна като него.
В началото на XVIII век, когато бях младеж на около двадесет години — един господ знае какъв младеж съм бил! — баща ми внезапно ме повика от Бордо по важна работа. Никога няма да забравя първата ни среща. Спомняте си как беше свикнал той да дава нареждания на околните си — кратко, отсечено и малко строго. Сякаш и сега го виждам — здравата му и изправена фигура, бързата и решителна походка, очите, които хвърляха остри и проницателни погледи, чертите на лицето, което грижите бяха вече покрили с бръчки. Сякаш и сега го чувам да говори — а той не беше многословен и в гласа му понякога прозвучаваше една съвсем непреднамерена рязкост.
Когато слязох от коня си, побързах да се явя при баща си. Той крачеше из стаята толкова дълбоко замислен и съсредоточен, че дори пристигането на единствения му син, когото не бе виждал от четири години, не можа да го изтръгне от мислите му. Хвърлих се в прегръдките му. Той беше добър, ако и не любвеобилен баща и в тъмните му очи за миг блесна сълза.
— Дюбур ми писа, че е доволен от тебе, Франк.
— Щастлив съм, сър…
— Аз пък имам по-малко основание да бъда щастлив — добави той, като седна на писалището си.
— Съжалявам, сър.
— В повечето случаи, „щастлив съм“ и „съжалявам“ са думи почти без значение. Ето последното ти писмо.
Той го извади от куп други писма, завързани с червен ширит, класирани и надписани по много особен начин. Ето там на масата бе нещастното ми послание, писано по най-животрептущия за мене въпрос в момента, в стил, който смятах, ако не успее да го убеди, то поне ще възбуди у него съчувствие. Повтарям, ето там беше писмото ми, забутано между всевъзможни търговски писма, с които баща ми се занимаваше всеки ден. Не мога да не се усмихна мислено, когато си спомня с какво накърнено самолюбие и чувство на обида гледах своя протест, който, вярвайте ми, бях съчинил с немалко мъка — гледах как сега той го измъква измежду разните кредитни писма н всякаква друга безинтересна, както тогава я смятах, търговска кореспонденция. Нима едно толкова важно писмо (не посмях дори на себе си да кажа — едно толкова добре написано писмо) не заслужава да бъде отделено от другите и да му бъде оказано по-голямо внимание, отколкото на обикновената работа в една търговска къща?