— Рашли е човек, който би искал всички да приличат на него за собственото им добро. Той е най-младият син на сър Хилдебранд — горе-долу на вашата възраст, ала не така… с една дума, не е красив. Но природата му е дала известна доза здрав разум, а свещеникът е прибавил голяма доза знания — и той е станал това, което ние наричаме много умен човек в нашия край, където умните хора са рядкост. Подготвен е за служба на черквата, но не бърза да се ръкоположи.
— За католическата черква ли?
— Разбира се, за католическата черква! Та каква друга черква би могло да бъде? — каза младата жена. — Но аз забравих, казаха ми, че сте еретик. Вярно ли е, господин Озбълдистън?
— Не мога да отхвърля обвинението.
— И все пак сте били в чужбина, и то в католически страни?
— Близо четири години.
— И сте виждали манастири?
— Често. Но не съм видял много нещо в тях, което да препоръчва католическата религия.
— Не са ли щастливи обитателите им?
— Някои без съмнение са щастливи — тези, които дълбокото чувство на набожност или преживените преследвания и нещастия в живота, или вродената апатия са накарали да се оттеглят от света. Но тези, които са приели отшелничеството в изблик на внезапно или пресилено вдъхновение, или от прибързано огорчение от някакво разочарование или обида, са много нещастни. У тях скоро се възвръща живостта на чувствата и като диви животни в клетка те са неспокойни в затвора си, докато някои други се отдават на съзерцание или тлъстеят в клетки не по-големи от техните.
— А какво става — продължи госпожица Върнън — с тези жертви, които са обречени на манастира по волята на други? На какво напомнят те? Особено ако са родени да се радват на живота и да чувствуват неговите блага?
— Те са като затворени пойни птици — отговорих аз, — осъдени да влачат живота си в самота, като се мъчат да го разнообразят, упражнявайки дарбата си, която щеше да бъде украса за обществото, ако бяха оставени на свобода.
— Аз ще бъда… — заяви госпожица Върнън — искам да кажа — поправи се тя — аз бих била по-скоро като див ястреб, който, ако му попречат да лети свободно в небето, би разбил главата си в железата на клетката си. Но да се върнем към Рашли — каза тя по-весело. — Ще го считате за най-приятния човек, когото сте виждали в живота си, господин Озбълдистън — поне една седмица. Ако той може да си намери сляпа любовница, никой не може да бъде по-сигурен от него, че ще я спечели. Но окото нарушава чара, който пленява ухото. Ала ето че стигнахме в двора на стария замък, който има също такъв див и старомоден вид, както и обитателите му. Трябва да знаете, че в Озбълдистън Хол не се държи много на облеклото; но аз трябва да сваля тези дрехи, които са тъй неприятно топли, а и шапката ми пречи на главата — продължи весело момичето, като свали шапката и разтърси обилните си черни къдрици, които то, полуусмихнато, полузачервено, раздели с тънките си бели пръсти, за да ги отмахне от красивото си лице и проницателните си бадемови очи. Ако имаше някакво кокетство в този жест, то беше добре прикрито от небрежното безразличие на държането му. Не можах да се въздържа да не кажа, че „ако се съди за семейството от това, което виждам, предполагам, че грижата за облеклото е съвсем излишна“.
— Много любезно; макар че може би не би трябвало да разбера в какъв смисъл го казвате — отговори госпожица Върнън. — Но вие ще видите още по-добро оправдание за известна небрежност, когато се срещнете с Орсоните40, между които ще живеете и чиито фигури никакъв тоалет не може да оправи. Но както казах преди, старият звънец за вечеря ще избие или по-скоро ще издрънчи — защото той се спукал в деня на пристигането на крал Уили41 и чичо ми, от уважение към пророческия му дар, не позволил да го поправят. Затова, моля ви се, дръжте ми коня като покорен рицар, докато изпратя някой по-скромен слуга да ви отмени.
Тя ми подхвърли поводите, сякаш се познавахме от детинство, скочи от седлото, изтича през двора и влезе в една странична врата, като ме остави изпълнен с възхищение от красотата й и удивен от прекомерната й откровеност, още по-необикновена в едно време, когато законите на вежливостта, които идваха от двора на великия монарх Луи XIV, налагаха на нежния пол необикновено строго приличие. Аз останах в твърде неудобно положение сред двора на стария замък, яхнал един кон и държейки друг с ръка.
Сградата представляваше малък интерес, дори и да бях в настроение да я разглеждам внимателно; страните на четириъгълния двор бяха застроени с постройки в различен архитектурен стил и със своите решетъчни прозорци с каменни прегради в средата, с издадените си кулички и масивни корнизи напомняше вътрешния двор на манастир или някой от по-старите и по-скромни колежи в Оксфорд. Опитах се да извикам някой слуга, но известно време никой не ми се обади; това беше още по-неприятно, тъй като виждах, че съм предмет на любопитство на няколко слуги, мъже и жени, в различни части на сградата, които подаваха навън глави и пак ги дръпваха навътре като зайци в зайчарник, преди да успея да привлека вниманието им. Връщането на ловците и хрътките ме избави от неудобното положение; макар и с известна трудност, успях да накарам един слуга да ме освободи от грижата за конете и друг един глупав дръвник да ме заведе при сър Хилдебранд. Той ми направи тази услуга със същата охота и готовност, която би проявил някой селянин, принуден да стане водач на вражески патрул; трябваше да внимавам да не ме изостави някъде из лабиринта от ниски сводести коридори, които водеха в „Стън Хол“, както го наричаше той, където трябваше да бъда въведен при благородната особа на чичо ми.
40
Орсоните — Орсон (от фр. ourson — мече) е герой на повест от неизвестен автор от края на 15 в., който останал от малък сирак и бил отгледан от една мечка в гората, докато брат му Валентин израсъл в двореца. — Б. пр.