— Щях по-рано да дойда да те видя, младежо — извика той, като ми разтърси грубо ръката и сърдечно ми пожела добре дошъл в Озбълдистън Хол, — но по-напред трябваше да се погрижа да се приберат кучетата. Добре дошъл в замъка, момчето ми. Ето братовчед ти Пърси, братовчед ти Торни и братовчед ти Джон, братовчедите ти Дик и Уилфред и — чакай, къде е Рашли? А, ето го Рашли — дръпни се настрана, дългучо Торни, да видим малко брат ти. Значи, баща ти най-после си спомни за стария замък и за стария сър Хилдебранд — по-добре късно, отколкото никога. Бъди добре дошъл и това е. Къде е моята малка Дай? Ето я, идва — това е племенницата ми Дай Върнън, дъщеря на брата на жена ми — най-хубавото момиче из нашите долини, колкото и да са красиви другите. А сега хайде на масата.
За да добиете известна идея за човека, който говореше така, драги Трешъм, трябва да си представите мъж на около шестдесет години, облечен в ловджийски костюм, някога богато украсен с ширити, чийто блясък беше вече потъмнял от много ноемврийски и декемврийски бури. Сър Хилдебранд, въпреки сегашното си рязко и безцеремонно държане, в известен период от живота си бе познавал дворцовия и военния живот; беше служил като офицер в армията, разположена на Хаунслоу Хийт, преди Революцията и може би заради религията си бе получил титлата „сър“ от злочестия и неразумен крал Джеймс II. Но мечтите му за по-нататъшни повишения и почести, ако някога бе имал такива, бяха умрели в критичния период, когато неговият покровител бе изгонен от трона, и оттогава насам той живееше уединен в семейните си имения. Въпреки провинциалния си вид обаче сър Хилдебранд все още приличаше на благородник и между синовете си напомняше на останки от коринтска колона, потъмняла и обраснала с мъх и лишей, сред тежките неодялани побити камъни в Стоунхендж46 или в някой друг храм на друидите. Човек едва ли би могъл да види по-тромави и недодялани колоси от петте му големи сина. Те бяха високи, едри и хубави, но им липсваше както прометеевият огън на интелекта, така и външната изисканост на държането, която в светското общество понякога компенсира умствената слабост. Най-ценното им морално качество като че ли беше доброто им настроение и доволството, изписано на грубите им черти, а образованието им се свеждаше до сръчност в лова, който беше единствената цел в живота им. Здравеняците Пърсивал, Торнклиф, Джон, Ричард и Уилфред тъй малко се различаваха по външен вид, както здравеняците Гиас и Клоант в песните на поета.
Но сякаш да обезщети сама себе си за това тъй необикновено за нейните творения еднообразие, майката-природа беше създала Рашли Озбълдистън в рязък контраст по вид и държане и както разбрах по-късно, по темперамент и дарби, и то не само с братята му, но и с повечето хора, които бях срещал дотогава. След като Пърси, Торни и сие един по един ми кимнаха, усмихнаха се и ми подадоха по-скоро рамото, отколкото ръката си, докато баща им ги представяше на новия им роднина, Рашли излезе напред и ми каза „добре дошъл в Озбълдистън Хол“ с маниер на светски човек. Видът му сам по себе си не беше привлекателен. Той беше нисък на ръст, докато братята му приличаха на потомци на Анак47. Докато те бяха добре сложени, Рашли, макар и здрав, беше крив и с дебел врат и поради някакво нараняване като дете имаше дефект в походката, който толкова напомняше истинско куцане, че мнозина смятаха, че именно това му пречи да се ръкоположи; както е известно, католическата черква не допуска до свещенически сан лица с телесни недостатъци. Други обаче смятаха, че този грозен недостатък се дължи само на някакъв навик и твърдяха, че не представлява пречка за ръкополагането му.
Чертите на Рашли бяха такива, че като ги види човек, напразно би се мъчил да ги забрави — те се врязваха в паметта, пробуждайки болезнено любопитството, макар че предизвикваха у нас неприязън, дори отвращение. Не грозотата на лицето му, а неговият израз правеше такова силно впечатление. Чертите му наистина бяха неправилни, но съвсем не просташки; а проницателните му тъмни очи и рунтавите вежди не позволяваха да се нарече лицето му направо грозно. Но в тези очи имаше израз на хитрост и коварство, а когато беше предизвикан — и на предпазливо въздържана жестокост. Природата бе направила този израз очевиден дори за най-обикновения физиономист, може би със същата цел, с която беше дала на отровната змия гръмливия шум. Може би като компенсация за тези външни недостатъци Рашли Озбълдистън притежаваше най-мекия, сладък и богат на нюанси глас, който съм чувал някога, и на него никога не му липсваха изразни средства, подходящи за такъв прекрасен орган. Едва беше свършил първото изречение, с което ме приветствува, когато вътрешно се съгласих с госпожица Върнън, че новият ми роднина веднага би спечелил сърцето на една жена, ако тя може да го прецени само с ушите си. Той се канеше да седне до мен на вечеря, но госпожица Върнън, която като единствена жена в цялото семейство уреждаше тези неща, както и бе угодно, нагласи аз да седна между нея и Торнклиф; и едва ли може да се съмнявате, че бях доволен от това приятно съседство.