— Исках да поговоря с вас — каза тя — и нарочно сложих добрия Торнклиф между Рашли и вас. Той ще бъде като
докато аз, като първата ви позната в това интелектуално семейство, ви разпитвам как ви се виждаме.
— Твърде голям въпрос, госпожице Върнън, като се има пред вид колко малко време съм бил в Озбълдистън Хол.
— О, характерът на нашето семейство е твърде очевиден. Има някои малки нюанси, които отличават отделните индивиди и за които е нужно окото на интелигентен наблюдател; но видът, както се изразяват биолозите, може да бъде определен и характеризиран веднага.
— Значи, петимата ми по-големи братовчеди имат горе-долу един и същ характер?
— Да, те представляват една щастлива смесица от пияница, ловджия, грубиян и глупец; но както на едно дърво не могат да се намерят две еднакви листа, така и във всеки индивид тези съставни части са размесени в различни съотношения и създават приятно разнообразие за тези, които обичат да изучават характери.
— Опишете ми ги накратко, госпожице Върнън.
— Услугата, която искате, е твърде малка, за да ви откажа. Ще ви нарисувам всичките в пълен ръст в едно фамилно платно. Пърси, първородният син и наследник, е повече пияница, отколкото ловджия, грубиян, ездач и глупец. Скъпият ми Торни е повече грубиян, отколкото пияница, ловджия, ездач или глупец; Джон, който преспива цели седмици сред планините, е главно ловджия; ездачът е силно подчертан у Дикън, който язди двеста мили денем и нощем, за да залагат на него на конни състезания. А глупецът така доминира над всички други качества на Уилфред, че можем да го наречем олицетворение на глупостта.
— Прекрасна сбирка, госпожице Върнън, и отделните индивиди принадлежат към твърде интересен вид. Но няма ли място на платното за сър Хилдебранд?
— Аз обичам вуйчо си — беше отговорът й. — Дължа му благодарност за добрината му (или поне за добрите му намерения) и ще ви оставя сам да нарисувате портрета му, когато го опознаете по-добре.
„Добре — помислих си аз, — радвам се, че в нея има поне малко толерантност и въздържаност. Наистина, кой би очаквал такава горчива насмешка от едно така младо и изящно красиво същество?“
— За мен ли мислите? — каза тя, втренчвайки тъмните си очи в моите, сякаш искаше да проникне в самата ми душа.
— Вярно е — отговорих аз, малко смутен от решителния и неочакван въпрос; после се опитах да придам на признанието си характер на комплимент. — Как бих могъл да мисля за нещо друго, когато имам щастието да седя до вас?
Тя се усмихна с израз на такова дълбоко високомерие, каквото само тя можеше да придаде на лицето си.
— Трябва да ви уведомя, господин Озбълдистън, че комплиментите нямат никакво значение за мен. Затова не си хабете на вятъра красивите изрази — те служат на изисканите господа, когато пътуват из провинцията, като играчките, мънистата и гривните, които пътешествениците носят със себе си, за да омилостивят дивите обитатели на новооткритите земи. Не изчерпвайте запаса си — ще намерите жители на Нортъмбърланд, които вашите изящни изрази ще разположат във ваша полза, — а отправени към мен, те са хвърлени на вятъра, защото аз знам истинската им стойност.
Замълчах смутен.
— В този момент — каза младата жена с първоначалния си жив и безразличен тон — вие ми напомняте за приказката, в която един човек изведнъж открива, че всичките пари, с които е тръгнал на пазар, са се превърнали на камъчета. Аз обезцених и унищожих целия ви запас от комплименти с една неудачна забележка. Но, хайде, нищо… Вие не ще оправдаете очакванията ми, господин Озбълдистън, ако нямате по добър материал за разговор от тези fadeurs48, които всеки господин с перука се счита задължен да разправя на всяко нещастно момиче само защото е облечено в коприна и тюл, а той носи дрехи от най-фин плат с бродерия. Обикновеният ви ход, както биха се изразили петимата ми братовчеди, е за предпочитане пред равана на комплиментите ви. Помъчете се да забравите злополучния ми пол; наричайте ме Том Върнън, ако искате, но ми говорете като приятел и другар. Не можете да си представите колко ще ви обикна тогава.