— Във всеки случай — усмихнах се аз — трябва да внимавам; защото аз съм причината, макар и неволно, за промяната в неговото положение.
— Да! И независимо от това дали гледа на тази промяна като на преимущество или загуба, той ще ви има зъб за това. Но ето че поднасят сирене и репички и се вдига наздравица за църквата и краля — което е намек, че свещениците и дамите трябва да си отидат; и аз, единствената представителка на женския пол в Озбълдистън Хол, се оттеглям, както ми повелява дългът.
Като каза това, тя изчезна, оставяйки ме изненадан от смесицата от проницателност, дързост и откровеност, която имаше в изказванията й. Не се надявам, че съм успял да ви дам и най-слаба представа за държането и, макар че, доколкото си спомням, предадох вярно думите й. В него наистина имаше непосредствена простота, природна проницателност и високомерна дързост, но изразът на най-прекрасното лице, което някога съм виждал, правеше всички тези качества някак си по-други и по-приятни. Колкото и чудни и необикновени да ми се струваха нейните невъздържани мнения, не трябва да се мисли, че един млад човек на двадесет и две години би могъл да бъде твърде строг критик на едно хубаво осемнадесетгодишно момиче, затова че то не спазва подобаващо разстояние в отношенията си с него. Напротив, доверието на госпожица Върнън ме забавляваше и ласкаеше, и то въпреки нейното твърдение, че ми го оказва само защото съм първият срещнат, който е достатъчно интелигентен, за да я разбере. Със самонадеяността на годините си, която престоят ми във Франция съвсем не бе намалил, аз си въобразявах, че добре оформените черти и хубавата фигура (мислех си, че притежавам и двете) са подходящи качества за довереника на една млада красавица. Тъй като суетността ми беше на страната на госпожица Върнън, далеч бях от мисълта да я съдя строго само заради една откровеност, която, мислех си аз, беше до известна степен оправдана от моите лични качества. Пристрастието, което нейната красота и необикновеното й положение сами по себе си будеха, още повече се усилваше от мнението ми, че тя проявява особена проницателност и здрава преценка в избора си на приятел.
След като госпожица Върнън излезе от стаята, бутилката непрекъснато обикаляше или по-скоро летеше около масата. Възпитанието в чужбина ми беше вдъхнало отвращение към невъздържанието, един порок твърде разпространен тогава, пък и сега, между сънародниците ми. Разговорите, които придружаваха такива оргии, също не бяха по вкуса ми и ако имаше нещо, което би могло да направи всичко това още по-отвратително, то бяха отношенията в тази компания. Ето защо използувах удобен момент и се измъкнах през една странична врата, която не знаех къде води, за да не гледам повече как баща и синове се отдаваха на унизително пиянство и допускаха груб и отвратителен език. Разбира се, както и очаквах, тръгнаха подире ми, за да ме върнат насила в храма на Бакхус, от който бях дезертирал. Когато чух викането, дюдюкането и тропота на тежките ботуши на преследвачите си по извитата стълба, по която се изкачвах, ми стана ясно, че ще ме настигнат, ако не успея да изляза на открито. Отворих един прозорец на стълбището, който гледаше към старата градина, и тъй като височината не беше повече от шест стъпки, скочих без колебание и скоро чух обърканите си преследвачи да викат: „Хей, ху-у, избяга, избяга!“ Изтичах по една алея, сетне тръгнах бързо по друга. Като видях, че няма вече опасност от преследване, забавих хода си и се заразхождах спокойно, наслаждавайки се на прохладния въздух, двойно по-приятен след сгорещяването ми от виното, което бях принуден да изпия, и от бързото тичане.
Докато се разхождах, видях градинаря, който работеше в градината, и се спрях да го погледам.
— Добър вечер, приятелю!
— Добър вечер, добър вечер и на вас — отвърна човекът, без да вдигне глава, с глас, който веднага издаваше северняка.
— Чудесно време за работа, приятелю.
— Няма от що да се оплаквам — отговори той с въздържания тон, с който градинарите и земеделците обикновено говорят дори за най-хубавото време. После, вдигайки глава, за да види кой му говори, той докосна почтително шотландското си кепе и забеляза:
— Ей богу, драго му става на човек да види джейстикор51, обшит със злато, в градината на замъка тъй късно вечер.
— Какво да види?
— Джейстикор де — палто като вашето. Онези оттатък си имат друга работа — разкопчават си палтата, за да сторят място на говеждото и пудингите и на червеното вино. Това е обикновено нещо отсам Границата52.