Не мога да ви кажа дали я сънувах, или не, защото бях уморен и спах дълбоко. Но тя беше първият човек, за когото помислих на другата сутрин, когато призори ме събуди бодрият зов на ловджийския рог. Веднага станах, за да наредя да ми оседлаят коня, и след няколко минути бях на двора, където ловците, кучетата и конете бяха напълно готови за лова. Чичо ми, който сигурно не очакваше, че възпитаният му в чужбина племенник е твърде запален ловджия, изглеждаше малко изненадан, като ме видя. Стори ми се, че тази сутрин в поздрава му нямаше сърдечния и гостоприемен тон, с който ме бе посрещнал предишната вечер.
— Значи и ти си тука, момко? Е да, младите хора са винаги пъргави. Но пази се, не забравяй старата песен:
Предполагам, че всеки млад човек, освен, най-строгият моралист, предпочита да бъде обвинен в някое провинение спрямо морала, отколкото в липса на умение да язди. Тъй като не ми липсваше нито ловкост, нито смелост, намекът на чичо ми ми беше неприятен. Казах му, че ще се увери, че съм добър ловец.
— Не се съмнявам, момко — рече той, — сигурен съм, че си добър ловец. Но все пак внимавай. Баща ти те прати тук да ти постегна юздата и по-добре е аз да те държа здраво, отколкото друг да ти метне оглавник на шията.
Тези думи ми бяха съвсем непонятни; те бяха казани някак си не на мен, а настрана, сякаш уважаемият ми чичо гласно изказваше някаква мисъл, която му е хрумнала; ето защо реших или че той си мисли за това как зарязах пиенето предишната вечер, или пък че е в лошо настроение в ранните утринни часове след снощните пиршества. Помислих си мимоходом, че ако той се окаже нелюбезен домакин, ще остана по-кратко време негов гост, и побързах да поздравя госпожица Върнън, която приятелски се приближи към мен. Братовчедите ми и аз също разменихме нещо като поздрав; но понеже забелязах, че злобно критикуваха облеклото и екипировката ми, от шапката до стремето, и се присмиваха на всичко, което им се виждаше ново или чуждестранно, реших, че мога да се освободя от задължението да им обръщам много внимание. В отговор на подигравателните им усмивки и шушукания аз си дадох вид на пълно безразличие и презрение и тръгнах с госпожица Върнън — единственото лице в групата, което считах за достоен компаньон. И така, ние потеглихме един до друг към определеното място за лов — една горичка край обширна поляна. Докато яздехме нататък, споменах на Даяна, че не виждам братовчед си Рашли между групата ловци, и тя отговори: „О, той е голям ловец, но прилича на Нимрод — неговият дивеч са хората.“
Кучетата вече се спуснаха към горичката, насърчавани, както му е редът, от ловците — и всичко се превърна в шумна суетня. Скоро братовчедите ми се увлякоха твърде много в лова, за Да ми обръщат внимание. Дочух само Дикън, запаления ездач, да казва на Уилфред, глупеца:
— Ще видиш, че французкият ни братовчед ще офейка при първия изстрел.
На което Уилфред отговори:
— Сигурно, не току-тъй се е наконтил с тая чуждестранна лента на шапката си.
Торнклиф обаче, който макар и грубоват, като че ли не беше съвсем безразличен към красотата на своята роднина, изглеждаше твърдо решен да остане по-близо до нас, било за да наблюдава какво става между госпожица Върнън и мен, било за да се посмее на несполуките ми в лова. В последното той беше разочарован. След като до късно сутринта кучетата напразно претърсваха горичката, най-после се показа една лисица, която ни принуди да я гоним два часа; през това време, въпреки злополучната френска лента на шапката ми, аз утвърдих репутацията си като ездач за възхищение на чичо ми и на госпожица Върнън и за тайното разочарование на тези, които очакваха да се посрамя. Обаче Лисана се показа по-хитра от преследвачите си и кучетата изгубиха дирята. Забелязах по държането на госпожица Върнън, че постоянното присъствие на Торнклиф Озбълдистън я дразни; и тъй като тази подвижна млада жена никога не се поколебаваше да избере най-бързото средство да постигне целта си, тя му каза укорително: