— Чудя се, Торни, защо тази сутрин все се моташ около опашката на коня ми, като знаеш, че леговищата над мелницата в Уулвъртън не са запушени.
— Не знам такова нещо, госпожице Дай. Та нали мелничарят се кле и в бога, и в дявола, че ги е запушил в дванадесет часа посред нощ?
— Засрами се, Торни! Как можеш да вярваш на думите на един воденичар! В същите тез дупки този сезон вече три пъти загубихме лисицата. А пък ти яздиш сивата си кобила, с която можеш за десет минути да отидеш дотам и да се върнеш.
— Е, хубаво, госпожице Дай, ще ида тогаз в Уулвъртън и ако дупките не са запушени, ще му строша костите на Дик воденичаря.
— Върви, скъпи Торни. Здравата напердаши разбойника — хайде, бягай. — Торнклиф тръгна в галоп. — Или пък нека някой теб да те напердаши, което няма да е лошо. Трябва да ги науча на дисциплина и подчинение на заповедите ми. Знаете ли — аз подготвям собствен полк. Торни ще ми бъде сержант, Дикън — инструктор по ездата, а Уилфред, с басовия си глас, с който не може да каже повече от три срички — ще бие тъпана.
— Ами Рашли?
— Рашли ще бъде командир по разузнаването.
— А за мен няма ли да намерите някаква работа, прекрасни господин полковник?
— Вие може да си изберете службата на ковчежник или на разпределител на плячката. Но вижте как се лутат там кучетата. Елате господин Франк, следата е загубена. Доста време няма да я открият. Вървете след мен, искам да ви покажа една хубава гледка.
И тя се изкачи бързо на върха на един не много стръмен хълм, откъдето се откриваше широк изглед. Като се огледа наоколо да види дали наблизо няма някой, тя спря коня си под няколко брези, които ни прикриваха от останалите ловци.
— Виждате ли онзи остър, кафяв, обрасъл с изтравниче хълм, с нещо като бяло петно на склона?
— Накрая на една верига от начупени възвишения, нали? Виждам го добре.
— Това бяло петно е Хоксмор Краг, а Хоксмор Краг е в Шотландия.
— Нима? Не знаех, че сме толкова близо до Шотландия.
— Уверявам ви, че е така и че вашият кон може да ви закара там за два часа.
— Едва ли бих му създал такъв труд — та разстоянието трябва да е осемнадесет мили по права линия!
— Можете да вземете моята кобила, ако мислите, че не е толкова уморена. Казвам ви, че за два часа сте в Шотландия.
— А пък аз ви казвам, че имам толкова малко желание да отида там, че ако главата на коня ми е оттатък границата, не бих си дал труд да го накарам да закара и опашката си там. Какво бих могъл да правя в Шотландия?
— Да се погрижите за безопасността си, щом трябва да говоря направо. Сега разбирате ли ме, господин Франк?
— Съвсем не; вие ставате все по-загадъчна.
— Тогава, бога ми, вие или ми оказвате най-несправедливо недоверие и умеете да се преструвате по-добре дори от Рашли Озбълдистън, или не знаете нищо за това, което ви приписват. И ако е така, нищо чудно, че ме гледате с такова сериозно изражение, което ме кара да се разсмея.
— Честна дума, госпожице Върнън — казах аз, раздразнен от детинската й склонност към шеги, — нямам ни най-малка представа какво искате да кажете. Приятно ми е, че ви създавам повод за веселие, но съвсем не знам какво значи всичко това.
— Да, вярно е, че няма истинска причина за шеги — каза девойката, придавайки си сериозен вид. — Само че човек изглежда толкова смешен, когато е объркан. Обаче работата е твърде сериозна. Познавате ли някой си Мори или Морис, или нещо подобно?
— В момента не мога да си спомня.
— Помислете си малко. Не сте ли пътували напоследък с човек с подобно име?
— Единственият човек, с когото съм пътувал по-продължително напоследък, беше един пътник, който сякаш пазеше душата си в куфара си.
— Значи, тя е била като душата на учения Педро Гарсиас, която била скрита между дукатите в кожената му кесия. Този човек е бил ограбен и посочил вас като виновник за насилието, извършено спрямо него.
— Вие се шегувате, госпожице Върнън.
— Уверявам ви, че не се шегувам — това е чистата истина.
— А вие — казах аз, изпълнен с възмущение, което не се опитах да скрия, — вие предполагате ли, че може наистина да съм заслужил подобно обвинение?
— Ако имах щастието да бъда мъж, вие сигурно щяхте да ме извикате на дуел за това. Можете и сега да го направите — умея да стрелям така добре, както и да прескачам високи огради.
— И освен това сте полковник на конен полк — отвърнах аз, като разбрах колко е безсмислено да й се сърдя. — Но, моля ви се, обяснете ми тази шега.
— Тук няма никаква шега — каза Даяна. — Обвиняват ви, че сте ограбили този човек и чичо ми вярва това, както го повярвах и аз.
— Наистина, много съм благодарен на приятелите си за доброто мнение, което имат за мен.