— Извинете, сър — казах аз, — но аз не съм чул още в какво се състои обвинението.
— Да, сър — каза секретарят, който се беше отчаял при появяването на госпожица Върнън, но се окуражи да настоява за по-нататъшно разследване, когато намери подкрепа оттам, откъдето сигурно съвсем не я очакваше. — Да, сър, и Долтън казва: „Този, който е задържан като престъпник, не може да бъде освободен по усмотрение на никого, а трябва да представи гаранти или да плати гаранция на секретаря на мировия съдия според установената такса.“
След като съдията беше притиснат по този начин, той най-после ми даде някои обяснения.
Изглежда, че шегите, които си бях позволил с този Морис, бяха направили силно впечатление върху въображението му, понеже видях, че ги е изброил в показанията си срещу мен с всички преувеличения, които можеше да роди една страхлива и възбудена фантазия. Излезе също така, че в деня, когато се беше разделил с мен, той бил спрян на едно усамотено място и му бил отнет любимият спътник — куфарът — от две маскирани лица, които яздели добри коне и били силно въоръжени. Той си въобразил, че единият от тях много приличал по вид и фигура на мен и в тихия разговор, който се водил между разбойниците, чул другия да се обръща към него с името Озбълдистън. По-нататък в изложението се казваше, че като се осведомил за споменатото семейство, узнал, че било от най-лошите, тъй като всичките му членове още от времето на Уилям Завоевателя били паписти и якобити, както му казал протестантският свещеник, в чиято къща отседнал след срещата си с разбойниците.
Въз основа на всички тези сериозни доводи, той ме обвиняваше в съучастие в извършеното спрямо него престъпление; изложението завършваше с това, че долуподписаният пътувал по специално поръчение на правителството и му били поверени някои важни документи, както и голяма сума в монети, която трябвало да бъде изплатена по негово нареждане на някакви важни длъжностни лица в Шотландия.
След като изслушах това необикновено обвинение, аз отговорих, че обстоятелствата, на които се основава то, не дават право на никой съдия да посегне на личната ми свобода. Признах, че съм се пошегувал малко със страхливостта на господин Морис, докато пътувахме заедно, но това са били дреболии, които не биха изплашили Никой, който е поне мъничко по-малко страхлив и мнителен от него. Прибавих, че не съм го виждал, откак се разделихме и че, ако наистина му се е случило това, от което се боеше, аз нямам абсолютно нищо общо с едно деяние, недостойно за името ми и общественото ми положение. Това че един от разбойниците се наричал Озбълдистън или че това име е било споменато в разговора между тях, беше незначителна подробност, на която не може да се отдава значение. А що се отнася до приписваните ми изменнически настроения, аз заявих, че съм готов да докажа на съдията, на секретаря, пък дори и на самия свидетел, че имам същите религиозни убеждения както неговия приятел протестантския свещеник и че съм възпитан, като верен поданик, в принципите на Революцията и сега искам лична защита от законите, гарантирани от нея.
Съдията започна да нервничи, смръкна емфие и изглеждаше твърде затруднен, докато законоведът, мистър Джобсън, с всичката словоохотливост на професията си цитира 34-ия статут на Едуард III70, по силата на който мировите съдии имат право да арестуват всекиго въз основа на подозрение или обвинение и да го хвърлят в затвора. Този мошеник обърна дори собствените ми признания срещу мен, като твърдеше, че „тъй като сам съм признал, че съм се правил на разбойник и злодей, аз доброволно съм се изложил на подозренията, срещу които се оплаквам, и сам съм се подвел под обсега на закона, понеже по собствена воля съм придал на държането си външния вид на виновност“.
Възразих на доводите и на жаргона му с възмущение и презрение и забелязах, че ако е необходимо, мога да посоча за гаранти роднините си, които, предполагам, не могат да бъдат отхвърлени, без да се изложи съдията на обвинение в неправилно процедиране.
— Извинете, уважаеми господине, извинете — каза непреклонният секретар, — това е случай, при който не се допускат гаранти, и престъпникът, намиращ се под тежко обвинение по статута на крал Едуард III, няма право на гаранция, тъй като в този статут е специално споменато, че се прави изключение от правото на гаранция за тези, които подстрекават, извършват или подпомагат извършването на тежки престъпления. — И той намекна, че негово благородие ще направи добре да помни, че такива хора не могат да се пускат под гаранция с писмена заповед или без заповед.