— Непознат човек! — повтори съдията. — Надявам се, че не идва по работа, или ще…
Протестите му бяха прекъснати от отговора на влезлия.
— Моята работа е от малко неприятен и особен характер — каза моят познайник господин Камбел — защото това беше той, шотландецът, когото бях видял в Норталъртън. — И аз трябва да помоля ваше благородие да се занимае веднага с нея. Предполагам, господин Морис — прибави той, устремявайки погледа си към моя обвинител с особена твърдост, почти свирепост, — предполагам, че добре разбирате кой съм аз — сигурно не сте забравили какво се случи при последната ни среща на пътя?
Морис зяпна, лицето му стана бледо като восък, зъбите му затракаха — изобщо издаваше всички външни белези на пълно смайване.
— Успокойте се бе, човече, и недейте трака със зъби като с кастанети! Мисля, че лесно можете да кажете на г-н съдията, че сте ме виждали по-рано и ме познавате като състоятелен и почтен човек. Добре знаете, че ще живеете известно време в нашия край, където аз може би ще имам възможност, ако имам желание, да ви направя също такава услуга.
— Господине… господине… вярвам, че сте честен и, както казвате, състоятелен човек… Да, господин Ингълууд — прибави той, окашляйки се, — наистина смятам този господин за такъв.
— А какво общо имам аз с този господин? — запита съдията раздразнен. — Идват тук и единият въвежда другия като римите в „Къщата, която построил Джек“71, и аз си имам компания, но нямам нито спокойствие, нито приятни разговори!
— Скоро ще имате и двете, сър — отговори Камбел. — Аз идвам да ви освободя от едно неприятно задължение, а не да го отежнявам.
— Кълна се в главата си! — Тогава вие ще бъдете така добре дошъл тук, както изобщо шотландец може да бъде в Англия, а ние знаем какво значи това. Но думайте, да чуем какво имате да казвате.
— Предполагам, че този господин ви е казал — продължи шотландецът, — че когато имаше нещастието да си загуби куфара, с него имаше едно лице на име Камбел.
— Ни веднъж не е споменавал такова име — каза съдията.
— А! Виждам — отговори Камбел, — виждам, че господин Морис е бил така любезен да не иска да замесва един чужденец в нещо, което може да го доведе до сблъскване със законите на страната, но понеже знам, че моите показания са необходими, за да се оправдае този почтен господин Франсис Озбълдистън, аз се отказвам от тази предпазливост. Затова — той се обърна към Морис със същия твърд поглед и глас — моля кажете на г-н съдията Ингълууд дали не сме пътували заедно няколко мили по ваша настойчива молба и предложение, отправено към мен вечерта, когато бяхме в Норталъртън. Тогава аз отказах, но после, когато ви настигнах по пътя близо до Клобъри Алърс, приех и даже се отказах от собствените си намерения да продължа към Ротбъри и за свое нещастие ви придружих нататък по вашия път, нали?
— Това е цялата тъжна истина — каза Морис с наведена глава, отговаряйки утвърдително на дългия и подвеждащ въпрос на Камбел и изразявайки съгласието се с неговото твърдение с печална покорност.
— Предполагам също така, че вие можете да уверите негово благородие, че никой няма по-голямо право да дава показания по този случай, отколкото аз, тъй като бях непрестанно с вас, когато се случи цялата работа?
— Разбира се, никой друг не би могъл да стори това по-добре от вас — каза Морис, като въздъхна дълбоко и смутено.
— А дявол да го вземе, защо не му помогнахте? — каза съдията. — Според разказа на господин Морис разбойниците са били двама и вие сте били двама, и то двама силни здрави мъже.
— Моля ви се, ваше благородие — каза Камбел, — аз цял живот съм бил мирен и тих човек и не обичам кавги и побоища. Господин Морис, който е или е бил офицер от армията на негово величество, можеше, ако му е угодно, да се съпротивява, тъй като пътуваше, както разбирам, натоварен с голяма сума пари. Що се отнася до мен, който имах само дребните си лични вещи и при това съм мирен гражданин, аз нямах желание да се излагам на рискове в този случай.
Погледнах Камбел, когато казваше тези думи, и не знам дали някога съм виждал по-странно противоречие както между смелата строгост на силните му остри черти и спокойната кротост и простота на езика му. Около ъгълчетата на устата му играеше дори една лека усмивка, която като че ли неволно изразяваше презрението му към мирния и тих човек, за какъвто считаше за удобно да се представи; тя породи у мен странни подозрения, че участието му в насилието, извършено спрямо Морис, е било твърде различно от това на съпострадавш или прост наблюдател.
Може би подобно подозрение се породи и в главата на съдията в този момент, защото той възкликна: