Какво можех да отговоря, драги Трешъм? Стоях мълчаливо, кипящ от възмущение и дълбоко обиден, докато баща ми ме гледаше спокойно, но строго, с презрение и съжаление. Нещастният Оуън, вдигнал ръце и очи към тавана, бе истинско въплъщение на ужас и човек би казал, че той току-що е прочел името на собственика на фирмата в списъка на фалиралите търговци. Най-после се осмелих да заговоря, като се мъчех да не издам чувствата си.
— Аз напълно съзнавам, сър, че нямам нужните качества за важната роля, която вие сте ми отредили да играя в обществото. За щастие нямам амбицията да печеля богатство. Господин Оуън би бил един много по-полезен ваш помощник.
Последната ми фраза бе казана малко злобно, защото ми се струваше, че Оуън много бързо изостави каузата ми.
— Оуън? — възкликна баща ми. — Това момче е щуро, просто е полудяло. Кажете ми, моля ви се, сър, ако смея да попитам, след като вие така студено ме отправяте към господин Оуън (макар че бих могъл да очаквам повече внимание от всеки друг, отколкото от сина си), какви са вашите мъдри проекти?
— Бих желал, сър — отговори аз, като събрах всичкия си кураж, — да пътувам две-три години, ако ви е угодно; в противен случай, макар че е малко късно за мене, на драго сърце бих прекарал тези две-три години в Оксфорд или Кеймбридж.
— За бога! Нямаш ли капка разум? Де се е чуло подобно нещо? Да влезеш в училище наред с разни доктринери и якобити15, когато можеш да спечелиш богатство! Защо не отидеш веднага в Уестминстър или Ийтън16, човече, и се заловиш за граматиката на Лили, пък и даже да опиташ пръчката, ако това ти доставя удоволствие?
— Тогава, сър, ако смятате, че е късно да разширя образованието си, аз съм готов да се върна на континента.
— Ти прекара доста дълго там, без да извлечеш голяма полза, господин Франсис.
— Тогава бих избрал армията, сър, бих предпочел армията пред каквато и да е друга професия.
— Ще избереш дявола! — Извика раздразнено баща ми, но веднага се спря и продължи по-спокойно. — Трябва да призная, че ме смяташ за такъв глупак, какъвто си самият ти. Оуън, той може да подлуди човека.
Нещастният Оуън поклати глава и погледна надолу.
— Слушай, Франк — продължи баща ми, — аз няма да се церемоня много. Бях на твоята възраст, когато баща ми ме изпъди от къщи и завеща всичко на по-малкия ми брат. Напуснах Озбъл-дистън Хол, възседнал една стара кранта с десет лири в кесията. Никога оттогава не съм прекрачвал прага на бащиния ми дом и никога няма да го прекрача. Не зная и не ме е грижа дали е жив брат ми и дали още, гони лисици, или си е счупил главата някъде. Но той има деца, Франк, и някой от тях ще стане мой наследник, ако продължаваш да ми противоречиш.
— Ще постъпите, както желаете, със собствения си имот — отговорих аз по-скоро с мрачно безразличие, отколкото с уважение.
— Да, Франк, това, което притежавам, е моя собственост, ако трудът и грижата, с които съм събирал и увеличавал богатствата си, ми дават право на собственост. Няма да позволя търтеи да ядат моите медени пити. Помисли си добре. Каквото казах, съм обмислил, и каквото реша, ще го направя.
— Уважаеми сър, скъпи сър — възкликна Оуън със сълзи на очи, — вие нямате навик да решавате така бързо въпроси, когато уговаряте важни сделки в кантората. Нека господин Франсис да прегледа още веднаж баланса, преди да приключите сметката. Сигурен съм, че той ви обича и когато впише в баланса своята синовна покорност per contra, няма съмнение, че всичките му възражения ще изчезнат.
— Да не мислите, че ще го моля повторно да бъде мой приятел, помощник и довереник — каза строго баща ми, — да сподели и грижите, и състоянието ми? Оуън, мислех, не ме познавате по-добре.
Той ме погледна, като че ли искаше да каже още нещо, но се обърна и рязко напусна стаята. Признавам, че неговият аргумент, за който не бях помислил, ми направи впечатление. Баща ми сигурно нямаше да има основание да бъде недоволен от мен, ако беше започнал спора по този начин. Но сега бе вече много късно. У мене имаше много от неговата упоритост и очевидно бе, че бог бе отредил да изкупя греха си, макар и по-тежко, отколкото заслужаваше моята простъпка. Когато останахме сами, Оуън продължи да ме гледа и от време на време сълзи навлажняваха очите му. Преди да пристъпи към задачата си на помирител, той като че ли търсеше да открие най-слабото място в моите съображения и оттам да нападне упоритостта ми. Най-после той започна с отпаднал и смутен глас:
— О, господи, господин Франсис! Боже мой, сър! О, господин Озбълдистън, да доживея такъв ден…Вие, такъв млад джентълмен, сър! За бога, погледнете двете страни на сметката. Помислете какво ще изгубите, какво прекрасно състояние, една от най-добрите търговски къщи в града, дори по времето, когато фирмата носеше името „Трешъм и Трент“. А сега фирмата е „Озбълдистън и Трешъм“. Че вие ще плувате в злато, господин Франсис! Драги мой господин Франк, ако има нещо в работата на фирмата, което ви е неприятно — той сниши глас и започна да шепне, — аз ще го свършвам вместо вас в края на всяка седмица или всеки ден, както предпочитате. Драги господин Франсис, помислете, че вие трябва да уважавате баща си, за да имате дълъг живот на земята.
15
Якобити — привърженици на изгонения в 1688 година крал Яков II (на английски Джеймс). Към тях принадлежала значителна част от консервативното дворянство на Англия и Шотландия и почти цялото население на планинска Шотландия. — Б. р.
16
Уестминстър, Ийтън — стари аристократични училища, основани, първото в 1560 година от Елизабет I, а второто — в 1440 година от Хенри VI. Много от най-известните английски държавници, писатели, поети и др. са се учили в тези училища. — Б. пр.