— Много ви благодаря, господин Оуън — казах аз, — много, много ви благодаря, обаче баща ми най-добре може сам да реши кому да остави парите си. Той спомена един от братовчедите ми; нека баща ми да разполага с богатството си, както си ще, аз никога няма да продам свободата си за злато.
— Злато, сър? Да можехте да видите последния баланс на печалбите! Петцифрени числа, петцифрени числа печалба на всеки съдружник, господин Франк. И всичко това да отиде на един папист, на един от тези простаци от север и при това бунтовник. Ще ми се скъса сърцето, господин Франсис, като си помисля как съм работил като вол за тази фирма, и то само от любов към фирмата. Помислете си само как ще звучи: „Озбълдистън, Трешъм и Озбълдистън“, а кой знае, може би — (той пак сниши гласа си), — може би „Озбълдистън, Озбълдистън и Трешъм“, защото баща ви може да изкупи дела на съдружника си.
— Но, господине Оуън, щом братовчед ми носи същото име Озбълдистън, името на фирмата ще ви звучи все така приятно.
— О, как не ви е срам, господин Франсис, като знаете колко ви обичам! Братовчед ви е католик и сигурно като баща си противник на протестантската династия. Не може да става и сравнение.
— Но има много добри хора между католиците, господин Оуън — възразих аз. Тъкмо когато Оуън се канеше да отговори с необикновено оживление, баща ми влезе в стаята.
— Вие имахте право, Оуън — каза той. Аз не бях прав и ще трябва по-спокойно да обмислим въпроса. Млади момко, ти ще ми дадеш отговора си по този важен въпрос на днешното число идния месец.
Аз се поклоних мълчаливо, доволен, че изпълнението на присъдата се отлага, и уверен, че междувременно ще мога да намеря начин да склоня баща си да промени решението си.
Определеният период от време течеше бавно, без да се случи нещо особено. Излизах, когато си искам, връщах се в къщи и изобщо разполагах напълно с времето си, без баща ми да ми задава каквито и да било въпроси или да ми прави забележки. Всъщност аз го виждах само на масата, но тогава той грижливо избягваше всеки спор; а можете да бъдете сигурни, че и аз не бързах да поставя въпроса на разискване. Нашият разговор се въртеше около новините на деня или около такива общи теми, за каквито съвсем чужди един на друг хора разговарят помежду си. От думите ни никой не — би могъл да отгатне, че един толкова важен неразрешен спор съществува между нас. Това положение обаче често ме гнетеше като кошмар. Възможно ли е той да изпълни думата си и да обезнаследи единствения си син в полза на някакъв племенник, за когото може би дори не знаеше, че съществува? Ако бях погледнал на работата разумно, щях да разбера, че поведението „на моя дядо при подобни обстоятелства не ми предвещаваше нищо добро. Но аз си бях съставил погрешна представа за характера на баща си, съдейки по обичта му към мене, когато живеехме заедно, преди да замина за Франция. Аз не знаех, че има хора, които глезят децата си, когато са малки, защото това ги забавлява, и че същите тези хора могат да бъдат твърде строги, когато същите деца измамят надеждите им по-късно. Успях да убедя себе си, че най-много го, което ме заплашва, е едно временно загубване на неговата обич. Може би, мислех си аз, той ще ме прати на село за няколко седмици и тази мисъл по-скоро ме радваше, тъй като тогава бих имал възможността да довърша моя Orlando Furioso“17, който превеждах на английски в стихове. Тази вяра така напълно завладя ума ми, че отново се залових за моите чернови. Един ден, когато задълбочено търсех често повтарящите се рими на Спенсъровите строфи18, чух, че някой почука тихо и предпазливо на вратата на стаята ми. „Влез“ — извиках аз и господин Оуън влезе. Навиците на този достоен човек бяха толкова неизменни, че по всяка вероятност той за пръв път се качваше на втория етаж на нашата къща, колкото и добре да познаваше първия етаж. Аз още се чудя как откри моята врата.
— Господин Франсис — каза той, като прекъсна думите ми, с които изразих изненадата и удоволствието си от посещението му, — не зная дали постъпвам добре, като идвам да ви кажа нещо (защото не е добре да се разправя навън какво става в кантората) — нали се казва, че човек не бива да спомене дори и пред стълба в склада колко приходи вписва в търговската книга, — но младият Туайнол отсъствува от фирмата повече от две седмици и се завърна едва преди два дни.
17
Неистовият Орландо — поема за Ролан от италианския поет Лудовико Аристо (1474–1533), напечатана през 1532 г. — Б. пр.
18
Строфи, построени на основата на деветостишия. Наричат се така по името на английския поет Спенсър (XVIII. в.). — Б. пр.