— Недобре ли се чувствате? — попита тя с отзивчива угриженост.
— Недобре? О, не! Все още съм твърде млад и силен. Само съм малко ядосан.
— За какво?
— На вас естествено!
— Не може да бъде! Та аз не знам да съм ви дала някакъв повод!
— Не знаете! Тогава ще ви посоча един! Вашата преценка за възрастта ми!
— Наистина беше доста занижена.
— И това ли още! После перуката!
— Която си е вашата естествена коса.
— Нарекохте ме дядо и дори прадядо!
— От чисто благоговение.
— Какво ме топли вашето благоговение! Хич не ми е притрябвало! Малко любов е хиляди пъти по-предпочитана!
— Ако позволите, ще ви обичам, както една внучка обича бащата на своята мама.
Той плесна ръце и попита, клатейки глава:
— Кажете, мис, всички американки ли са като вас?
— Надявам се!
— В такъв случай представителките на вашата нация, ако са танцьорки, нямат никакъв, ама никакъв шанс да бъдат назначени при нас.
— Защо?
— Ние искаме от една танцьорка да не пита за възрастта.
— Тя не е и необходимо да го прави, тъй като това си е посочено много точно в алманаха.
— По-нататък тя трябва да е мила и да проявява това качество особено спрямо най-големия си началник. Човек може да е оставил зад гърба си младежките години и все пак да притежава младежко сърце! Както ви опознах днес, не е възможно да сте добра балерина.
— Бихте ли могли да докажете това твърдение?
— Да. Танцът има задача да представи всички възможни човешки чувства чрез физически движения. Вярно ли е това?
— Доближава се до истината.
— Една танцьорка следователно трябва да притежава две неща. Първо, умение в тези движения, и, второ, чувствата, които трябва да изобрази!
— Съвсем вярно!
— Вие обаче нямате такива чувства.
— Това е много дръзко твърдение.
— Вие нямате сърце. Казвам ви откровено, много съм загрижен за вас. Сега, за съжаление, нямам време, иначе може би щяхте да съумеете все пак да докажете, че сте способна на нежни пориви. Ако ви е удобно, наминете утре още веднъж.
— Не ми се вярва, че ще посмея още веднъж да се заловя със старчески изследвания. Но ако получа ангажимента, скоро ще разберете, че не съм безсърдечна. Само че човешкото сърце не бива да прилича на някакъв облак, който ръси своя дъжд върху младо и старо, красиво и грозно, умно и неспособно, справедливо и несправедливо.
— Излиза, че вие сте облак, от който никога няма да мога да очаквам и една капчица роса? Нека бъде така. Има по-отдайни облаци.
Той се поклони, тя отвърна със същото и си тръгна. Едва бе излязла, интендантът посегна към звънеца да повика Жан. Онзи отправи изпитателен поглед към своя повелител и си даде труда да прикрие една злорада усмивка.
Интендантът се бе тръшнал съвсем отмалял на креслото. Сега каза с половин глас:
— Жан, дай ми „Eau de mille fleurs“!5 Направо съм като разбит!
Слугата му подаде флакона и попита:
— Разбит? Толкова разгорещена ли беше борбата?
— О, изобщо не се стигна до борба!
— Значи тя веднага капитулира?
— През ум не й мина. Аз не я докоснах.
— Невероятно!
— Да, да! И знаеш ли кой носи вината?
— Нямам си понятие.
— Ти!
— Аз?
— Да. Онова, което никога не бих сметнал за възможно, се случи. Аз се изложих! Тая американка знае, че нося фалшива коса.
— Да не би да сте я осведомили?
— Не ми е и хрумвало. Ама ти ми беше надянал перуката съвсем наопаки.
— Това не е вярно.
— И все пак! Тая мис Елън Стартън после ми я натъкми.
Тук Жан не можа да се овладее. Изсмя се с глас.
— Човече! — извика господарят му. — Какво ти скимна?
— Простете! Но като си представя как една танцьорка ви върти перуката, наистина ме досмешава. Това е в резултат на чесането.
— Чесането?
— Вие имате навика да се чешете зад ухото, когато нещо не ви върви по желанието и волята. Сигурно такъв е бил случаят и преди малко.
— Само че аз не мога да си спомня да съм се чесал.
— О, вие го правите, без да се усетите. И какво каза тя за тая история?
— Представи си! Знаеше точно на каква възраст съм!
— Долна работа!
— Да. Нарече ме дядо и прадядо!
— Още по-долно!
— А после поиска… чуй, пак се звъни! В никакъв случай не приемам.
— Също и ако е някоя красавица…?
— Наситих се днес на красавици! Всички са обладани от дявола!
Той се изтегна в най-удобно положение, а Жан се отдалечи.
Когато се върна, на лицето му бе изписана неопределена усмивка.
— Е, кой беше? — попита неговият господар.
— Отново една дама!
— Аха! Разкара ли я?